ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-11

КОРАНЪТ ИЗВЕСТЯВА ЗА НЕВЕДОМОТО

Свещеният Коран съобщава за неведомото. Следователно той е истинско чудо и представя свързаните с миналото факти съобразно истината.
През VII в. в Мекка нямало нито едно научно учреждение, нито някой, който да притежава обща култура в научните области. Всички исторически факти били единствено няколко противоречиви персийски приказки под формата на легенди, донесени от местните търговци. Но в Корана фактите за миналото, които представляват едно завършено цяло, не могат да бъдат сътворени като плод на остроумието и проницателността на който и да е човек.
Щом е така, нека разумният човек помисли! Възможно ли е един неграмотен човек, произлязъл от невежо общество, да бъде създател на Корана, без да има божествен произход? Разбира се, че не!... И това показва, че всички факти, които Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) съобщил, са откровение от Аллах, Който повелява:
„Това е от вестите на неведомото, Ние ти го разкриваме. Не бе ти при тях, когато хвърляха калемите си – кой от тях да се грижи за Мариам. Не бе там и когато се караха.”
(Али Имран, 3: 44)
„Това е от вестите на неведомото, които ти разкриваме [о, Мухаммед]. Не беше ти при тях [братята на Юсуф], когато се наговаряха за своето дело, лукавствайки.”
(Юсуф, 12: 102)
„Преди нея ти нито книга можеше да четеш, нито да пишеш с десницата си. Иначе празнодумците щяха да се усъмнят.”
(Ел-Анкебут, 29: 48)
„Ние ти разказваме най-хубавите разкази с откровението, което ти дадохме в този Коран, макар че преди него ти бе от нехайните.”
(Юсуф, 12: 3)
Действително по онова време (в Мекка) по повод унищожението на племената Ад (адитите) и Самуд (самудяните) имало някакви вести, но под формата на легенди. А Свещеният Коран вече ги представял в поучителна форма и в съответствие със съвременната историческа наука и философия.
Според дарените с Писанието (евреите и християните) Ас-хабъ кехф (хората в пещерата) останали триста години. А Коранът известява, че те пребивавали в пещерата триста години, към които били добавени нови девет. Тази разлика от девет години се дължи на разликата между Слънчевата и Лунната година. Аллах Теаля повелява:
„И прекарали в пещерата си триста години и още девет.”
(Ел-Кехф, 18: 25)
През VII в. в Мекка невежеството във всяка област достигнало крайната си степен. Например в областта на математиката не съществували събирането и изваждането; числата и нулата били неизвестни; изразявали се и се пишели единствено само чрез думи. Когато бил низпослан този айет, мекканците както в другите области, така и в областта на аритметиката тънели в голямо невежество. Тогава откъде е можел да знае този Пейгамбер, произхождащ от неграмотно общество, това точно изчисление? В Корана има изключително много подобни разказани вести, които са далеч от човешкия разум. Как може описваните неща да се кажат от едно невежо общество и от един неграмотен човек?
Учител на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) бил Аллах Теаля. По време на Божиите повели учител му бил и Ер-Руху’л-Емин (ангелът Джибрил). Задачата му била да предава дословно на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) повелите на Всевишния Аллах.

Коранът низпослал и вести, свързани с бъдещето. Те се осъществявали на практика постепенно, както той е известил, и продължават да се осъществяват и днес.
Низпосланото в Корана никога няма да загуби своята валидност. То винаги изпреварва науката и знанието. Всевишният Аллах повелява:
„Онези, които не вярват в Напомнянето, след като дойде при тях... а то е защитена книга, която лъжа не я доближава нито отпред, нито отзад, и е низпослание от премъдър, всеславен.”
(Фуссилет, 41: 41-42)
Книгата на Аллах (Коранът) е пълна с факти, свързани както с миналото, така и с бъдещето. Всички те изцяло отговарят на истината.
Колко погубени цивилизации има, които са оставили нещо в историята! Тя е пълна с убити пейгамбери, със загубени, съкращавани или изопачавани Божии книги. Аллах Теаля е известил, че Коранът ще бъде предаван и запазен от изопачавания:
„Наистина Ние низпослахме Напомнянето и Ние непременно ще го пазим.”
(Ел-Хиджр, 15:9)
С този айет е известено, че Коранът ще остане вечноустой-чив и под Божията закрила, както никоя друга книга.
Преди да получи откровение, на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) и през ум не му е минавало, че ще стане пейгамбер. Всевишният Аллах разкрива тази истина така:
„И не си се надявал, че на теб ще бъде поверена Книгата, но това е милост от твоя Господ. Никога не поддържай неверниците!”
(Ел-Касас, 28: 86)
Единствен пазител на религията е Аллах Теаля:
„И ако пожелаем, Ние ще отнемем онова, което ти разкрихме – после не ще си намериш покровител срещу Нас – но само по милост от твоя Господ [не ще го отнемем]. Наистина благодатта Му към теб е голяма.”
(Ел-Исра, 17: 86-87)
Според ясния смисъл на този айет единствената причина Коранът да не се изопачава е „Божията закрила”.


Между римляните и меджусиите (огнепоклонниците) имало война, в която победили огнепоклонниците. Езичниците, които искали да се възползват от това, казали на мюсюлманите:
„Вие си мислехте, че чрез книгата ще добиете превъзходство над всички. Но ето че огнепоклонниците победиха римляните, които са дарени с Писанието.”
По този начин езичниците се опитвали да прекършат вярата и волята им. По-късно Аллах Теаля низпослал следните айети, които щели да всеят мъка у езичниците и да вдъхнат радост у вярващите:
„Елиф. Лям. Мим. Ромеите бяха победени на най-близката земя. Но след поражението им те ще победят след няколко години. На Аллах е повелята и преди, и след това. В този ден вярващите ще ликуват с помощта на Аллах. Помага Той комуто пожелае. Той е Всемогъщия, Премъдрия.”
(Ер-Рум, 30: 1-5)
По онова време Византия била толкова отслабнала, че никой дори не можел и да предположи, че след това поражение отново ще завоюва победа.


Само Коранът с категоричност казвал:
„Обещано е от Аллах. Аллах не нарушава Своето обещание, ала повечето хора не разбират.”
(Ер-Рум, 30: 6)
Накрая Великият Аллах изпълнил обещанието Си. Историците са единодушни, че след по-малко от девет години римляните победили персите.
В деня на тази победа мюсюлманите също победили езичниците в битката при Бедир.
(Тирмизи)
След като в Мекка натискът на езичниците се засилил, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) отправил молба да настъпи криза, каквато настъпила по времето на Юсуф (алейхисселям). Тогава били низпослани айетите:
„Изчакай Деня, в който небето ще донесе явен дим! Той ще обгърне хората. „Това е болезнено мъчение.”
(Ед-Духа, 93: 10-11)
В хадис, предаден от Бухари, се казва:
„Когато някой от глад погледнеше към небето, пространството между него и небето му се привиждало като дим.”
В продължението на айетите се казва:
„Ние ще отмахнем за малко мъчението, но пак ще се върнете. В този Ден най-силно ще ги сграбчим. Ние отмъщаваме.”
(Ед-Духан, 59: 15-16)
В тези айети се разкриват три вести от неведомото:
1. Че трудностите ще се облекчат.
Например езичниците отишли при Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) и поискали от него да се помоли за дъжд. След това Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) разтворил ръце и отправил следната молба:
„[Неверниците ще кажат:] Господи наш, премахни от Нас мъчението! Ние вече вярваме.”
(Ед-Духан, 59: 12)


След това Аллах Теаля им пуснал малко дъжд.
2. Че езичниците отново ще подготвят измами и капани.
Езичниците се отказали от своето обещание, че ще повярват. Върнали се в предишното си положение и подготвили битката при Бедир, за да поразят мюсюлманите.
3. Че след това на езичниците ще им бъде отмъстено.
В битката при Бедир ги сполетяло Божието наказание –били убити седемдесет най-видни личности от езичниците и около седемдесет били пленени.
Преди това за Велид бин Мугийре били низпослани айетите:
„... когато му бъдат четени Нашите знамения, казва: „Легенди на предците!” Ще го бележим по носа.”
(Ел-Калем, 68: 15-16)
В битката при Бедир наранили носа на Велид бин Мугийре. През целия му живот тази рана останала като Божи белег.
През този ден се осъществило и друго Божие обещание:
„Ще бъде разгромено множеството и ще обърне то гръб в бяг.”
(Ел-Камер, 54: 45)
Във връзка с тази истина Омeр (радияллаху анх) казал:
„Когато бе низпослан този айет, се почудих за кой ли народ става дума. Но не можех да предположа, защото ние, мюсюлманите, тогава бяхме много слаби. Но после видяхме, че в битката при Бедир Пейгамберът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) повтаряше този айет. В този ден се осъществяваше едно съвсем ново чудо от Корана.”


В началото вярващите дежурели при Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), за да го предпазят от евентуални опасности. Но след като бил низпослан айетът: „...Аллах ще те защити от хората...” (Ел-Маиде, 5: 67), дежурствата били прекратени. На сахабетата, които с отдаденост и любов не спали цели нощи, за да го пазят, казал:
„Вече може да си ходите, защото Аллах се зае да ме защитава.”
(Тирмизи)
В битката при Затуррика, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) бил отседнал под едно дърво. Закачил сабята си на него и легнал да си почине. Един от езичниците, който дошъл там, видял, че Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) е сам и спи, веднага взел закачената на дървото сабя и застанал пред него. В същия момент Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се събудил и не проявил никакъв страх, когато врагът му казал:
„Не се ли страхуваш от мен?!”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) отговорил:
“Не!”
Езичникът му казал:
„А сега кой ще те избави от мен?”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) се изправил и му казал:
„Аллах ще ме избави. Остави сабята!”
Човекът се разтреперал пред твърдостта и величието на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) и подплашен, оставил сабята.
(Муслим)
Дори в най-страшните моменти Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) проявявал безстрашие и се уповавал на Аллах.
Подобна на тази случка е станала и в битката при Хунейн. В този ден мюсюлманите се разпръснали, а Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) останал сам сред враговете. И в това опасно положение той препускал със своята камила срещу редиците на неверниците и се опитвал да им каже: „Ето ме сред вас съм. Направете каквото можете!” После на висок глас казал:
„Аз съм истински Пейгамбер, няма лъжа в това. Аз съм синът на Абдуллах, син на Абдулмутталиб.”
Враговете изпаднали в нечуван страх пред недостижимата му храброст и по никакъв начин не могли да му навредят. Аллах Теаля отново подкрепил великия Си Пейгамбер чрез Своята невидима армия (ангелите) и прогонил врага със собствените си ръце.


След преселението енсарите (помощниците мединци) посрещнали мухаджирите (преселниците), като в отговор на това всички арабски езичници се обединили в едно. Сподвижниците лягали и ставали с оръжие. Питали се помежду си:
„Дали ще дойде ден, когато няма да се страхуваме от никого другиго освен от Аллах?” Тогава бил низпослан айетът:
„Аллах обеща на онези от вас, които вярват и вършат праведни дела, че ще ги остави наследници на земята, както остави и онези преди тях, и непременно ще укрепи тяхната религия, която Той им избра, и в замяна след страха ще им дари сигурност...”
(Ен-Нур, 24: 55
„Написахме Ние в псалмите подир Напомнянето, че Моите праведни раби ще наследят земята.”
(Ел-Енбия, 21: 105
Именно след кратко време ислямските армии напредвали с намерението по целия свят да разпространят „Великото слово на Аллах”, като поставили на колене най-мощната държава на своето време – Византия, и погребали в историята Персийската империя.


Когато Фараонаът започнал да се дави във вълните на Червено море, се принудил да каже, че вече е вярващ. Аллах Теаля не приел тази негова вяра, приета от отчаяние, и му казал:
„Сега ли? А се възпротиви ти преди и бе от сеещите развала.”
(Юнус, 10: 9;

„Днес спасяваме твоето тяло, за да бъдеш знамение за онези след теб. Ала мнозина от хората са нехайни към Нашите знамения.”
(Юнус, 10: 92)
(Тоест, когато те бе сполетяла беда, се усмири, а когато бе избавен от нея, отново се възпротиви! Тъй като и този път ще постъпиш по същия начин, твоята вяра вече е невалидна.)
Ислямският учен Земахшери дава следното тълкувание на този айет:
„Ще те хвърлим на брега на морето. Ще запазим тялото ти непокътнато, здраво, голо за поука на идните поколения.”
Чрез направените през последните години изследвания на брега на морето бе открито тялото на Фараона, сложено по лице. В момента то е изложено за поука в Британския музей. Това е едно от чудесата, за което Аллах Теаля известява в Корана и ще продължи до Съдния ден.

ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-10

ЧУДЕСАТА НА ПРАТЕНИКА
НА МИЛОСТТА В СВЕЩЕНИЯ КОРАН

Всевишният Аллах, за да напъти рабите Си, освен че ги дарил с редица превъзходни качества, натоварил праведните сред тях с вродените им изключителни качества да бъдат техни водачи на останалите. Удостоените с откровение праведни раби са пейгамберите. Благословените пратеници, които представляват пример за подражание на общностите, са натоварени с три неща:
а) Да предават думите на Аллах;
б) Да пречистват душите (от неверието);
в) Да учат хората на Книгата (на Аллах) и на мъдрост.
Изпращането на пейгамбери е изключителен дар за хората. За да обхване цялото човечество, Аллах Теаля започнал с Адем (алейхисселям). Той е първият човек и пратеник.
Според закона на Аллах религията трябва да се подновява чрез някои допълнителни предписания в съответствие с развитието на обществото, за да не се допусне изопачаване на Божествените повели в процеса на увеличаващия се период в съществуването на хората и изпратените в тяхна помощ пейгамбери. Този процес започнал от Адем (алейхисселям) и продължил до последния пророк – Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). В Свещения Коран са споменати имената на двайсет и осем пейгамбери. Според преданията броят им е повече от двайсет хиляди. Трябва да се знае, че изпращането на пейгамбери на всеки народ, за да призовават към правия път е ислямска истина. В противен случай би било несправедливо да се наказват отклонилите се от правия път народи. Това развитие в Божието откровение било необходимо и завършило с последния пейгамбер Мухаммед Мустафа (салляллаху алейхи ве селлем). От този момент нататък докато свят светува свещеният Коран като завършек на откровението, според което събитията по всяко време и на всяко място ще се развиват съобразно него, ще дава отговор на всеки въпрос и проблем. От това произтичат недостижимото чудо и мъдростите на Корана.
Исторически факт е, че всеки пейгамбер се проявявал по много превъзходни начини в зависимост от нуждата в светната епоха. По времето на Иса (алейхисселям) най-разпространената наука била медицината, а най-влиятелните хора били лекуващите лекари. Поради това на Иса (алейхисселям) му било дадено чудото, което направило лекарите безпомощни: съживяването на мъртвите!... Чудото на Муса (алейхисселям), което накарало магьосниците да замълчат, се основава на същата мъдрост.
Тъй като пророчеството на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) се отнасяло за всяко време и място до Съдния ден, той притежавал компетентността, способността чудесата на предишните пророци, като стоял над всички тях. Ето защо повечето свои дела той извършвал съгласно човешките потребности, поради необходимостта да бъде постоянен пример за хората.
По времето на Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем) били разпространени поезията, литературата и красноречието, затова най-уважаваните и тези, които будели най-голяма завист сред другите, били хората, отличаващи се със способностите си в тази насока.
Целта на чудесата била да въздейства върху всички, дори и върху онези, които били най-почитани и най-уважавани, за да последват пейгамберите. Затова чудото на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), допълващо другите чудеса, се основава на най-голямото от всички чудеса – Свещения Коран. Чудо¬то е нещо необикновено, което се случва с пейгамберите и чиято цел е чрез него да се въздейства върху хората. Така Свещеният Коран, който бил низпослан на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), е път и средство за призоваването на хората към съдържанието му като едно недостижимо чудо. Поради това съдържанието на Корана, което е от Бога, но е представено на хората чрез ръката на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) като един вечен факел, въздействало дълбо¬ко върху хората от „Щастливия век”, които разбирали от крас¬норечие и ораторство, и ги накарало да последват Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Типичен пример е Омeр (радияллаху анх), който последвал Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем) с най-лошото намерение (да го убие), но след като случайно чул малка част от Корана, със светкавична скорост преминал от едната крайност към другата и открил кармичното напътствие.
Затова заедно с неизброимите чудеса, като: избликналата от пръстите на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) вода; нахранването на стотици хора с малко количе-ство храна; прекланянето на дърветата пред него с думите на почит „ес-Селяму алейке, я, Расулюллах!”; стенанието на дънера (Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) първона¬чално четял хутбетата си върху този дънер, но след известно време, когато бил направен нов минбер, той започнал да из¬ползва него, а дънерът не издържал на раздялата с Пейгамбера и започнал да стене), най-голямото и вечно чудо до Съдния ден ще остане Свещеният Коран.
Това е подтвърдено и в Книгата на Аллах. Всевишният Аллах повелява:
„И рекоха [неверниците]: „Защо не му бяха низпослани и други знамения от неговия Господ?" Кажи: „Знамения¬та са само от Аллах, а аз съм само явен предупредител.” Не им ли бе достатъчно, че ти низпослахме Книгата, коя¬то се чете пред тях? В това има милост и поучение за хора вярващи.”
(Ел-Аикебут, 29: 50-51)

Тези айети били низпослани поради желанието на ужасени¬те и замаяни араби Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) да покаже доказателство за пророчеството си; айетите показват, че най-голямото доказателство и чудо е Коранът.
Свещеният Коран е последната Божия книга, която изцяло е плод на откровението.


Откровението е известяване по загадъчен начин на напътства¬щите заповеди и забраните от Всевишния Аллах чрез пратени¬ците му за хората. Тъй като хората с ограничения си разум са неспособни да разберат Божиите и отвъдните истини, те са известени на пратениците чрез откровения от страна на Аллах. Поради това Свещеният Коран е книга на чудесата, която всеобхватно представя Божиите и отвъдните истини.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), когато получа¬вал откровение, надскачал нормалното си човешко състояние и се издигал до положение на ангел. Затова в него се откроява¬ли някои необикновени неща:
Благословеното му тяло натежавало; например, ако се на-мирал върху камилата си, тя се принуждавала да клекне, а ако стояла права, краката й се свивали до толкова, че сякаш щели да се счупят.
Зейд бин Сабит (радияллаху анх) разказва:
„Един ден бях при Расулюллах (салляллаху алейхи ве сел-лем). Тъй като бяхме много (седяхме на колене), коляното му се намираше върху моето. Изведнъж му дойде откровение. Тогава почувствах такава тежест, че се уплаших да не би да ми се счупи костта на прасеца. Кълна се в Аллах, ако до мен не беше Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), щях да изпи¬щя от болка и да си отместя крака.” (Бухари, Тирмизи)
Понякога, когато получавал вахий (откровение), Пейгам-берът (салляллаху алейхи ве селлем) изпадал в съсредоточава¬не, без да губи съзнание. От него излизали гласове, около него се чувал шум, наподобяващ рояк пчели, а благословеното му чело се изпотявало дори и в студено време.
Някои ориенталисти и немюсюлмани се опитали да обяснят това състояние с болестта епилепсия, но то нямало връзка с епилепсията. Защото:
1. Когато епилептикът е в криза, от жестоките болки той получава гърчове и се нарушава душевното му състояние, а след като кризата отмине, той се чувства отпаднал и изпитва силна болка. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) обаче не изпадал в такива болезнени състояния, а напротив, приемал времето между откровенията като пренебрежение към себе си и с огромно желание чакал следващото откровение. А когато то дойдело, изпитвал неописуема радост.
2. Тези състояния, в които изпадал по време на получаване на откровение, не се проявявали всеки път. Понякога Пейгам-берът (салляллаху алейхи ве селлем) не излизал от нормалното си състояние.
3. Както е известно и от медицината, болният от епилепсия изцяло загубва способността си да мисли, не усеща какво става около него и изцяло изгубва съзнание. А Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) чрез откровението, което получавал, съобщавал на хората айетите от Корана, който обединява най-съвършените образци в различните области: право, морал, служене, разкази, поучения и т. н.
Следователно трябва добре да се помисли: възможно ли е едно слово (Коранът), което остави немощни хората и джино-вете да сътворят подобна дори на най-малката част от него, да бъде плод на болен от епилепсия човек? Всеизвестна истина, е че Свещеният Коран е дарен на Пейгамбера (салляллаху алей¬хи веселлем) и на човечеството от Всевишния Аллах.
4. Епилептикът в криза трепери силно, а такова явление при вахий не се наблюдавало, което показва колко неуместни са подобни твърдения.
5. Пак по време на криза епилептикът говори безсмислици, а по време на вахий при Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) това никога не се случвало. Коранът, който е низпослан на него, бил съвършен за хората, и всичко това е едно от доказателствата, което опровергава твърденията на опонентите му.
За съжаление, хиляди нещастни хора, болни от епилепсия, са живели на земята, но нито един от тях, разбира се, не е могъл да основе такава съвършена религия, която да е валид-на за вселената до Съдния ден.
През 1848 г. един свещенослужител християнин се обърнал с молба към Френската академия на науките да подготвят доклад като вид съдебно потвърждение, че онова, което било низпослано на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), не е никакъв вахий, а е чисто и просто плод на епилептичноболен човек. Френските учени извършили задълбочени изследвания и съвсем безпристрастно отхвърлили молбата на свещенослу¬жителя, като представили потвърден с доказателства научен доклад. От него ставало ясно, че извършеното от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) няма никаква връзка с болестта епилепсия, тъй като никой епилептик не би издържал да му бъдат низпослани 6666 айета .
Откровението е изцяло Божие дело. То е далеч от човешко-то поведение и състояние, в което не може да има ни най-малка изкуствена намеса.
Например Коранът, който Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) донесе като Божи дар на човечеството, е изпълнен с различни неизброими чудеса. Искаме да представим някои от тях (чудесата) в Думите на Аллах (Келямуллах), в чиито тайни сме неспособни да проникнем напълно.

Стил и Красноречие
Стилът и красноречието са две от най-силните страни на Корана.
Красноречие означава изразяване по начин, който е най-подходящ за целта, темата и събеседника. Свещеният Коран осъществява това по най-прекрасния начин във всяка разглеж¬дана тема. Той е шедьовър от гледна точка на красноречието. В думите, които използва, в изреченията, които съставя, и в значението, което изразява, не е възможно да се открие и най-малък недостатък.
Коранът е чудото на словото. С тази своя особеност той отправя предизвикателство към арабите, които по онова време били на върха на ораторството и красноречието, както и към всички джинове и хора да донесат до Съдния ден подобно слово.
В този смисъл Аллах Теаля повелява:
„Нека донесат слово, подобно на него, ако казват исти-ната!”
(Ет-Тур, 52: 34)
Когато езичниците се оказали безсилни пред това Божие предизвикателство, Всевишният Аллах им предложил следни-те условия:
„Или казват: „Той си го е измислил”. Кажи: „Донесете десет сури подобни на неговите - измислени - и позовете когото можете, освен Аллах, ако говорите истината!”
(Худ, И: 13)
„Или казват [за Мухаммед]: „Той го е измислил.” Кажи: „Донесете една сура подобна на неговите и призовете когото можете освен Аллах, ако говорите истината!”
(Юнус, 10: 38)
„А ако се съмнявате в това, което сме низпослали на Нашия раб, донесете една сура, подобна на неговите, и призовете вашите свидетели - освен Аллах - ако говорите истината!”
(Ел-Бакара, 2: 23)
„Кажи: „И да се съберат хората и джиновете, за да създадат подобен на този Коран, те не ще създадат такъв подобен, дори един на друг да си помагат.”
(Ел-Исра, 17: 88)
И до днес усилията на неверниците в опитите им да отклик¬нат на това предизвикателство са безсилни и напразни.
Лъжепророкът Мусейлемету’л-Кеззаб, който се опитал да напише подобни на Корана сури, изпаднал в изключително смешно положение. А онова, което написал, не било нищо друго освен една комична глупост.
В началото някои сури започват с букви като: „Елиф, Лям, Мим”; „Елиф, Лям, Ра”; „Ха, Мим”; „Йа син” и т. н., които се наричат хуруфу мукаттаа (буквени съкращения). Някои от тях представят първия айет на сурата. Смисълът на тези айети е мутешабих (неясен), и единствено Аллах Теаля го знае. По повод хуруфу мукаттаа някои учени изразили следното мне¬ние:
1. Като че ли чрез тези букви Аллах Теаля отправя следното предизвикателство към всички джинове и хора:
„Ето, Коранът, който държите в ръцете си, се състои от тези букви. Хайде! Ако сте способни, направете подобен на него!..”
2. Тези букви са литературен метод, който привлича внима¬нието и го подготвя за темата, която следва. Защото понякога, ако темата е скрита и в нея се навлиза с известни намеци и тайни, се получава по-голямо съсредоточаване на вниманието.
3. Тези букви показват, че ученето започва с тях. Защото арабите дотогава не знаели, че буквите могат да се четат поотделно. За пръв път научили това от Корана.
Накратко хуруфу мукаттаа съдържат тайна, която знае само Аллах Теаля, и са чудо на Корана, който с предизвикателство¬то си остави човечеството безсилно.

Стилистични особености на Корана
Коранът не е поезия и проза, но обединява стилистичните особености и на поезията, и на прозата, в резултат на което съдържа превъзходна хармоничност и мелодичност. Всеки път, когато човек чете Корана, дълбоко в душата си усеща въздей¬ствието на тази мелодичност.
И най-малката промяна в текста на Книгата на Аллах ведна¬га нарушава хармонията и. Един от съвременните ислямски учени, многоуважаваният проф. Мухаммед Хамидуллах, раз¬казва следното по този повод:
„Когато се срещнах с един френски музикант, който приел мюсюлманската вяра, той ми каза, че няма хубава мелодич-ност, когато от сура Ен-Наср се чете айетът „фи ди нилляхи ефваджа. Фе себбих...”. Обясних му, че на „ефваджа” не бива да се спира, а да произнесе „ефваджен – фе себбих”, като слее буквата „н” и „ф”, и че след буквата „н” първо съвсем леко задържа като за буква „в”, без да поема въздух, и след това произнася буквата „ф”. Тогава директно ми отговори:
- Потвърждавам новоприетата си вяра! След твоето разяснение вече нямам никакви възражения към Корана и от гледна точка на музиката. Той е свидетелство за свръхчовешки качества и представлява истински величествена хармония. Кой би допуснал, че тази Велика книга може да се сравни с нещо сътворено от човек?!”
Чрез тази своя особеност Свещеният Коран оказал необикновено влияние върху сърцата на хората. Арабите встъпили на тълпи в исляма, чувайки го от устата на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Всички езичници по съвест приели стила и красноречието на Корана, тъй като не можели да измислят подобен на него. Отхвърляли го само защото не искали да следват един сирак.
След като чул част от Корана, един от видните езичници -Велид ибн Мугийре, в неверието си казал следното, което се разкрива и в няколко айета:
„Размисли той и прецени, и – проклет да е! – как преце-ни! И отново – проклет да е! – как прецени! После поглед-на. После се намръщи и навъси. После се отвърна и се възгордя. И рече: „Това е само разпространена магия. Това е само хорска реч.”
(Ел-Муддессир, 74: 18-25)
Въпреки тези думи се вслушал в съвестта си. Силно впечатлен и замаян, казал:
„Кълна се в Аллах, че преди малко чух някои думи от Мухаммед, които не са нито слово на човек, нито слово на джин. Те са много благозвучни и приятни. Като дърво, чийто връх е с плодове, а земята – изобилна вода. Няма съмнение, че Коранът превъзхожда всичко и не може да бъде надминат.” Така съвестта му била принудена да признае недостижимото красноречие на Корана.
Неудържимите мушрици (езичници), които пречели на хората да слушат Корана, нощем тайно един от друг слушали с наслада Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), докато четял Корана в Кябе, а когато случайно се засичали, взаимно се упреквали с думите:
„Внимавайте никой да не разбере!... Ако хората узнаят за това, кълнем се, че много ще се засрамим и не ще можем да дадем никакво обяснение за поведението си!...” Порицали постъпката си и се споразумели повече да не я повтарят.
Тъй като смисълът на Корана силно въздействал на хората, езичниците вдигали шум, за да не го чуват останалите, или пък им забранявали да го четат.
Красноречието и благозвучността в изразите на Корана се пораждат от хармонията на звуците, т. е. от стила на превъзходната последователност на думите с техните букви, огласовки, удължени и скъсени срички. Коранът звучи с невероятна хармония, която при преминаването на един звук към друг въздейства най-силно върху сърцата. Дори онези, които не разбират смисъла му, се изпълват с удоволствие от неговото неповторимо благозвучие.


Стилът на Корана се основава на баланса между смисъл и израз. Когато говори по даден въпрос, използва най-красноречивия, силен и незаменим израз.
Така Книгата на Аллах поддържа това равновесие по начин, който е характерен само за Него, притежаващия качеството Ел-Келям (Говорещия). Дори и най-силните литератори останали безсилни.
Свещеният Коран представя разказите за предишните пророци, поуките от тях, историята, законодателството, диалектиката, разискванията, ахирета (отвъдния живот), Дженнета, Джехеннема чрез айетите, които едновременно заплашват и благовестяват в зависимост от важността на разказваното в цялостния му вид, като запазват същата хармония в стила и красноречието. И това показва, че Коранът е слово на Бога.
Коранът също така говори на хората, които живеят на различни места в различно време и чието ниво на знание е изключително различно. Тези, които слушат Свещената книга, я схващат в зависимост от своето разбиране, без да губят смисъла й. И тук Коранът надминава силата и възможностите на човека.


В стила на Корана има известни повторения, чрез които истините, върху които се акцентира, се запечатват в съзнанието и сърцето.
Тъй като стилът на Книгата на Аллах е насочен едновременно и към разума, и към сърцето, четящият изпитва спокойствие и радост.
Стилът на Корана е съвсем различен от този на хадисите (преданията) на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Ако Коранът беше негово слово, задължително щеше да прилича на хадисите. Но такава прилика не съществува и е невъзможна. Защото разликата между Божието и човешкото слово е, както казва Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), колкото „разликата между Твореца и творението”. Въпреки че хадисите на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) заемат връхна точка пред човешкото слово, те по никакъв начин не може да бъдат сравнявани със стила и красноречието на Божието слово.
Тъй като имитирането на Корана е извън човешките възможности, той е представен като книга, „в която няма никакво съмнение”:
„Елиф. Лям. Мим.
Тази Книга – без съмнение в нея – е напътствие за богобоязливите...”
(Ел-Бакара, 2: 1-2)
В него няма никакво противоречие, съкращение, недостатък и изопачаване.
Всевишният Аллах повелява:
„Нима не размишляват над Корана? И ако бе от друг, а не от Аллах, щяха да открият в него много противоре-чия.”
(Ен-Ниса, 4: 82)
„И дадохме в този Коран всякакви примери на хората, за да се поучат – Коран на арабски без изопачавания в него, за да се побоят!”
(Ез-Зюмер, 39: 27-28)
Коранът ще бъде под закрилата на Аллах Теаля до Съдния ден. Това е велика и мъдра книга, в която никога не ще може да проникне лъжата.
Всевишният Аллах повелява:
„Наистина Ние низпослахме Напомнянето (Свещения Коран) и Ние непременно ще го пазим.”
(Ел-Хиджр. 15:9)
„Онези, които не вярват в Напомнянето (Корана), след като дойде при тях... а то е защитена книга, която лъжа не я доближава нито отпред, нито отзад, и е низпослание от премъдър, всеславен.”
(Фуссилет, 41: 41-42)


Свещеният Коран като съдържание, идеи и изказ е цялостно послание, а словата на хората не всеки път притежават красота и гладкост. Те се променят в зависимост от положението и чувствата на пишещия или говорещия.
А словото и стилът на Книгата на Аллах отначало докрай са изпълнени с недостижима красота и гладкост. Смисълът, съдържащ се в айетите, обхващащ всяко нещо от повелите, събитията отпреди сътворението чак до вечността, притежава строга последователност, истинност и хармония. Ако се вникне добре в него, ще е достатъчно да се разбере, че в Корана няма човешка намеса и че той е низпослан от Аллах.
Свещеният Коран запазил тази особеност от своето начало до днес и ще продължи да я пази. Аллах Теаля го защитил от всякакви промени, изопачения, прибавяния и съкращения. Например въпреки че в някои страни, които продължително време бяха под лапите на атеизма и в тях беше забранено да се изучава и преподава Коран, тъй като той е под закрилата на Аллах Теаля, в него не са настъпили ни най-малки промени и изопачения.

В СВЕЩЕНИЯ КОРАН НЯМА ЧОВЕШКА НАМЕСА!

Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) никога не се намесвал в Корана. Много моменти от неговия живот потвърждават това.

Закъснение на откровението
Имало случаи, в които Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) трябвало моментално да дава отговор, но откровението закъснявало, както в описаната случка:
Когато се връщали от битката при Бени Мусталик, лицемерите наклеветили Айше (радияллаху анха), че е извършила прелюбодеяние. Интригата се разпространила като гръм.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) не могъл да направи нищо. С въздържаност и свенливост казал само:
„За нея не знам нищо друго освен добро.”
След като разпитал и се посъветвал със сахабетата, казал на Айше (радияллаху анха):
„Виж, о, Айше! Чух такива думи за теб. Ако си невинна, Аллах ще те избави. Ако ли пък си допуснала този грях, моли се за прошка от Аллах!”
Това са думи на човек, който не знаел неведомото. Той щял да научи истината, когато Аллах Теаля го извести. След един месец била низпослана сура Hyp. Чрез нея се разбрало, че Айше (радияллаху анха) е невинна.
Ако Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) имал намеса в Корана, много лесно щял да нагоди своите думи към откровението и да постъпи според чувствата си.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) желаел посоката за молитва (къбле) да се промени към храма Кябе в Мекка. Затова бил принуден да изчака до шестнайсетия месец след хиджра (преселението). По-късно посоката за молитва била променена от Бейти Макдис (Акса в Йерусалим) към Кябе (Мекка). Аллах Теаля изпълнил желанието на Своя Пейгамбер и низпослал следния айет:
„Виждаме да се обръща твоето лице [о, Мухаммед] към небето. Ние непременно ще те обърнем в посока за мо-литви, която ще ти е угодна. Тъй че обърни лице към Свещената джамия! Където и да бъдете, обръщайте лице към нея! Дарените с Писанието знаят, че това е истината от техния Господ. Аллах не подминава техните дела.”
(Ел-Бакара, 2: 144)


Всичко, което се случва във вселената, е подчинено на Божията воля. Дори и есенното листо пада от клона по Божията воля. В противен случай във вселената щеше да настъпи анархия. Делата на пейгамберите също са свързани с волята на Аллах. Той, Всевишният, повелява:
„... и не говори той от себе си. Това е само откровение, което [му] се разкрива.”
(Ен-Неджм, 53: 3-4)
Не може дори да се помисли, че приживе пейгамберите се оказали каквато и да е намеса в низпосланите им книги. Всички промени и изопачения в Тората (Теврата), Библията (Инджил) и други книги са настъпили след смъртта на пейгамберите. А за Корана Всевишният Аллах повелява така:
„Наистина Ние низпослахме Напомнянето (Корана) и Ние непременно ще го пазим.”
(Ел-Хиджр, 15: 9)


Положението на тримата сподвижници Каб ибн Малик, Мураре ибн Рабиа и Хилял ибн Умеийе, които неоснователно отсъствали от похода за Тебук, били подложени на изолация, докато им бъде прието покаянието. Останалите сподвижници прекъснали всякакви връзки с тях, не ги поздравявали дори. Тримата сподвижници трябвало да чакат, докато бъде низпос-лан айет за тях. Това чакане продължило петдесет дни, след което бил низпослан следният айет, който ги известил, че покаянието им е прието:
„И към тримата, които не излязоха [за битката]... До-като отесня за тях земята, макар и просторна, и душите им отесняха, и се убедиха, че няма избавление от Аллах, освен при Него. После Той се смили над тях, за да се покаят. Той, Аллах, е Приемащия покаянието, Милосърдния.”
(Ет-Тевбе, 9: 118)
Ако Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) имал намеса в откровението, нямало да чака петдесет дни, а щял да отсъди положително или отрицателно.
В следните айети Аллах Теаля известява, че в Корана няма човешка намеса:
„И ако той Ни приписваше някакви слова, щяхме да го сграбчим с Десницата, после да му прережем аортата. И никой сред вас не ще Ни възпре от това.”
(Ел-Хакка, 69: 44-47)


Порицаването на Пратеника чрез откровение

Понякога откровение идвало неочаквано за Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Така Коранът го известявал, че неговото виждане не е погрешно. Друг път откровението заповядвало нещо, което той не желаел, и ако за малко се забавел, непременно следвало тежко порицание. Това ставало и за най-незначителните неща.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) знаел, че съпругата на Зейд бин Харисе – Зейнеб бинти Джахш, която била дъщеря на леля му, след време ще стане негова съпруга, но заради лошите помисли на хората първоначално прикривал това. Тогава бил известен с айет, че е погрешно да се премълчава Божията воля, а трябва да се обявява:
„И ето, казваш на онзи, когото Аллах облагодетелства и когото ти облагодетелства: „Задръж съпругата си при теб и бой се от Аллах!” И спотаи ти в душата си онова, което Аллах разкри, и се притесни от хората, а Аллах повече заслужава да се боиш от Него. И когато Зейд се раздели с тази жена, Ние те оженихме за нея, за да нямат вярващите притеснение [да се женят] със съпругите на осиновените си деца, след като те са се разделили с тях. Повелята на Аллах непременно се изпълнява.”
(Ел-Ахзаб, 33: 37)
Осиновяването било традиция от епохата на невежеството. С този айет се заповядвало на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) да се ожени за бившата жена на осиновения от него Зейд бин Харисе, с която се развел. Редом с това ислямското право премахва осиновяването. И Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал в прощалното си обръщение (веда хутбеси):
„Детето принадлежи на този, в чието легло се е родило.”
Веднъж в къщата на Зейнеб бинти Джахш Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) пил шербет от мед и затова останал при нея по-дълго време. Другите му съпруги Айше и Хафса проявили ревност и решили да му кажат, че когато отива при тях, усещат дъх на цветен прашец. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) им отвърнал, че не е докосвал цветен прашец, след което добавил:
„Значи пчелата, която прави меда, яде цветен прашец!”
Тогава се заклел, че никога вече няма да пие шербет от мед. Тъй като клетвата му била погрешна, Аллах Теаля го известил с айет:
„О, Пророче, защо си възбраняваш онова, което Аллах ти е разрешил, стремейки се да угодиш на своите съпруги. Но Аллах е опрощаващ, милосърден.”
(Ет-Тахрим, 66: 1)
Ако в Корана имаше човешка намеса, Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) би представил този противоречащ на желанието му айет според собствените си чувства.
Затова, че приел своеволните мотиви на осемдесет души, които не се включили в похода за Тебук, и ги извинил, като им позволил да не вземат участие в него, на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) бил низпослан като лек укор следният айет:
„Аллах да те извини [о, Мухаммед]! Защо им разреши [да останат], преди да ти се разкрият онези, които казват истината, и без да си узнал лъжците?”
(Ет-Тевбе, 9: 43)
Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) помолил Аллах да опрости чичо му Ебу Талиб, бил низпослан айетът:
„Не подобава на Пророка и на вярващите да молят прошка за съдружаващите, дори да са роднини, след като им стана ясно, че те са обитателите на Ада.”
(Ет-Тевбе, 9: 113)
В този айет също се отправя лек укор към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
Когато искреният и правдив Абдуллах – синът на главатаря на лицемерите Абдуллах бин Убей бин Селюл, настоятелно помолил Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) да отслужи молитва за умрелия му баща, бил низпослан следният айет:
„И никога не отслужвай молитва за техен покойник, и не стой на гроба му! Те не повярваха в Аллах и в Неговия Пратеник и умряха нечестивци.”
(Ет-Тевбе, 9: 84)
Тези знамения са достатъчни, за да се разбере, че Коранът е твърде далеч от каквато и да е човешка намеса.
В битката при Бедир мюсюлманите пленили 70 неверници. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се посъветвал със сахабетата как да постъпи. Омер (радияллаху анх) поискал те да бъдат убити, а група сподвижници поискали да им се вземе откуп и да бъдат освободени. Накрая било прието предложението на групата сподвижници. След това били низпослани айетите:
„Не подобава на пророк да има пленници, докато не е воювал по земята [с неверници]. Вие искате благата на земния живот, а Аллах иска [за вас] отвъдния. Аллах е Всемогъщ, Премъдър. Щеше да ви засегне огромно мъчение за онова, което сте придобили, ако преди това Аллах не бе отсъдил...”
(Ел-Енфал, 8: 67-68)
Причините за низпославането на тези порицаващи айети се основават на следното:
1. При положение, че мюсюлманите са слаби, освобождаването на езичниците става повод за тяхната мощ.
2. Мотивът за водене на война в исляма е възвеличаване името на Аллах и разпространяване вярата в единството Му. След като целта е такава, тези айети показват, че освобождаването на пленниците в замяна на откуп е търговия, която отклонява от основната цел.
Както и другите знамения, така и тези са категорично дока-зателство, че Коранът е чист от човешка намеса.
Друга поучителна страна от последните айети е следната:
Тъй като в началото не било низпослано знамение, Мухам-мед (салляллаху алейхи ве селлем) дал своето становище по въпроса. Тези айети критикуват личното мнение, чрез което се пренебрегва най-доброто, а се взима предвид по-маловажното. Айетите известяват, че решението за пленниците е грешно, но въпреки това се приема (от Аллах). Това успокоило Пейгамбе-ра (салляллаху алейхи ве селлем) и сахабетата му. Следователно айетите са порицание в малко по-различна форма.
В следващото знамение се изяснява, че тази грешка е опростена:
„... затова яжте от придобитото във война – позволено, приятно, и бойте се от Аллах! Аллах е Опрощаващ, Милосърден.”
(Ел-Енфал, 8: 69)
В момент, когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) разяснявал исляма на някои видни личности от племето Курейш, при него дошъл един слепец на име Абдуллах бин Умму Мектум, който по-рано станал мюсюлманин, и го прекъснал с молба да го научи на религията. Но тъй като не искал да засегне събеседниците си, Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) не му обърнал внимание, а слепецът повторил настоятелно няколко пъти молбата си, от което Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) останал недоволен. По-стигнало го Божие порицание:
„А онзи, който е безразличен, с него си се заел. И не е твоя грижа, че не се пречиства. А от онзи, който е дошъл при теб с упоритост и е богобоязлив, от него ти се отклоняваш. Ала не! Това е поучение и който пожелае, той се поучава...”
(Абесе, 80: 5-12)
Упрекът и критиката в тези айети са отправени заради не-значителните неволни грешки, допуснати от Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Такива грешки допускали и останалите пейгамбери. Те са свързани с Божията воля и са насочени към определена цел:
Първа причина. Въпреки че за пейгамберите е гарантиран Раят, те трябва да осъзнаят, че са слаби, и да проявяват старание в изпълнението на задълженията си, като знаят, че се намират под Божията благосклонност.
В айет се казва:
„Непременно ще разпитаме онези, при които отиде пратеник, и ще разпитаме изпратените. И всичко ще им разкажем със знание. Ние не отсъстваме.”
(Ел-Араф, 7: 6-7)
Втора причина. Избраните раби трябва да проявяват милосърдие по време на такива критики и да странят от подобни дела, за да достигнат нрава на Корана.
Трета причина. Общностите (хората) да видят, че и пейгамберите са хора с човешки качества, и да не ги обожествяват.
Ако тези горчиви критики и упреци в айетите били думи на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), изразяващи съжаление за неуместното му решение, той не би говорил толкова ясно за себе си. Тоест не би ли прикрил недостатъците си по тези въпроси?

Получаване на обобщено откровение
Понякога откровението идвало муджмел на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Муджмел означава: изрази, чийто смисъл е обобщен, без конкретизиране. За тълкуването им е необходимо разяснение.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) не можел, сам да разяснява обобщения смисъл на айети, докато не получел от Аллах Теаля откровение с тяхното тълкуване. Като пример можем да споменем знамението:
„На Аллах е онова, което е на небесата и което е на земята. Дали показвате какво е в душите ви, или го скривате, Аллах ще ви подири сметка за него...”
(Ел-Бакара, 2: 284)
След като бил низпослан този айет, сподвижниците си помислили, че ще бъдат отговорни и за онова, което неволно минава през сърцата им, и казали:
„О, Пратенико, как ще понесем този айет?”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) отговорил:
„Какво говорите? Нима искате като хората на Писанието да кажете: ,,Повярвахме, но се противопоставихме?”
Тъй като значението на айета било неясно, той не добавил никакво разяснение. Безсилен, посъветвал сахабетата си да се отдадат на Аллах и да се уповават на него. След известно време било низпослано знамение, което разяснило неясното значение:
„Аллах възлага на всяка душа само според силите й. За нея е онова, което е придобила, и против нея е онова, което е придобила. Господи наш, не ни наказвай, ако сме забравили или съгрешили! Господи наш, не ни натоварвай с бреме, каквото стовари върху онези преди нас! Господи наш, не ни натоварвай с това, за което сме немощни! И се смили над нас, и ни прости, и ни помилвай! Ти си нашият Закрилник. Подкрепи ни Ти срещу невярващите хора!”
(Ел-Бакара, 2: 286)

Този айет спомогнал на сподвижниците да разберат, че за скритите помисли ще бъдат отговорни „според силите си”.
Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) не правел никакво разяснение на неясен айет, докато не дойде друг, който да го разтълкува. Това е една пророческа истина и неоспоримо доказателство, че Свещеният Коран е източник от Бога. А в обратния случай или не се давала никаква информация, или пък се правело някакво повърхностно разяснение. Фактът, че не се изпадало в такова положение, е друго доказателство за чудото на Корана.
През шестата година по хиджра, когато истината победила лъжата, било взето решение да се направи таваф на Кябе. След като се насочили към Худейбийе, камилата на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) – Касва, клекнала. Сподвижниците се опитали да я подкарат отново към Кябе, но тя по никакъв начин не тръгвала, след което казали:
„Касва се инати и затова клекна.”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Касва не се инати. Тя няма навика да кляка, а я възпира Онзи, Който възпря действията и на Ебрехе.”
Това било разтълкувано като знак от Аллах Теаля за Пей-гамбера (салляллаху алейхи ве селлем), т. е. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) искал да каже, че: „Както Аллах Теаля възпря слона на Ебрехе, така сега Той възпира и моята камила!”
Станало ясно на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), че не им се позволява да влизат в Мекка нито насилствено, нито по мирен начин.
Тъй като не могли да разберат същността на случилото се, сподвижниците се ядосали. На пръв поглед решението, да не се влиза в Мекка, било против интереса на мюсюлманите. Но Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) се подчинил на Божия знак, без да познавал мъдростта му, и не продължил със сподвижниците към Мекка.
В тази случка, която изглеждала като поражение, въпреки заповедта на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем)
Омер (радияллаху анх) изразил свое мнение, а той му отговорил:
„Аз съм Пратеникът на Аллах и не мога да Му се проти-вопоставям. Той е моят помощник!”
Решенията, които били взети в мирното споразумение от Худейбийе с езичниците, на пръв поглед също били срещу мюсюлманите. Тогава била низпослана сура Фетх. В нея се разкривали дълбоката мъдрост и благовестията в това дело. По-късно станало ясно, че връщането, което било смятано за несправедливост и поражение, всъщност било явна победа...
Тази случка, която първоначално била необяснима за Му-хаммед (салляллаху алейхи ве селлем), в следващите две години се изяснила. Например в периода на това мирно споразумение много хора били удостоени с исляма, като за две години броят на мюсюлманите достигнал броя на тези, които по-рано вече били приели ислямската вяра.
В Корана има много подобни примери. Тъй като се стремим да покажем чудесата му, не можем да навлизаме в излишни подробности. Защото описанието на чудесата би заело повече от една книга.


Когато получавал откровение, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) се стремял веднага да повтаря низпосланите айети от страх да не ги забрави, като мърдал устните си.
Ако Коранът е слово на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), щеше ли той да изпитва нужда незабавно да преповтаря низпосланото? Аллах Теаля го възпрял от това със следните айети, като взел откровението под Своя закрила:
„Не си движи езика с това Слово (о, Мухаммед), за да избързаш [да го запомниш]! Да бъде събрано [в твоите гърди] и четено [от теб] е Наша грижа. И когато го четем, следвай неговото четене! После неговото разясняване е Наша грижа.”
(Ел-Кияме, 75: 16-19)
„Всевишен е Аллах, Истинския владетел! И не избързвай [о, Мухаммед] с [четенето на] Корана, преди да завърши неговото откровение за теб! И кажи: „Господи, надбави ми знание!”
(Та Ха, 20: 114)
И тези айети са доказателство, че Коранът не е негово слово, а има божествен произход.


След като Осман ибн Маз’ун починал, една жена от енсарите (мединските мюсюлмани) казала:
„Аз свидетелствам, че Аллах Теаля го издигна на висока степен.”
Тогава Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Откъде знаеш, че Аллах го издига на достойна степен?”
След това допълнил, че за покойника може да се желае добро и да се отправят молби (към Аллах) за него:
„Като всеки смъртен и той почина и желая да има добър край...”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) дори по този повод изразил своята смиреност и казал:
„Аз като Пейгамбер на Аллах не знам какъв ще ми е краят!...”
Ясно е, че Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) се чувствал слаб и отдаден (на Аллах), а когато човек иска да потвърди думите си, той говори твърдо. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) изпитвал слабост и отправял дуа (молел се на Аллах). Оттук се разбира, че е безумно да се твърди, че Коранът, който съдържа безброй вести от неведомото, е написан от Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той открито заявява, че не знае неведомото.

ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-9

ГОРЕЩИТЕ ПЕСНИ НА ПОСЛОВИЧНАТА
ЛЮБОВ КЪМ ПЕЙГАМБЕРА
(Аллах да го благослови и с мир да го дари)

Истинското ни сближаване с Мухаммедовата реалност се осъществява повече чрез любов, отколкото чрез разум! Имало дори пейгамбери, които желаели да бъдат от неговата общност, за да изпитат честта, удоволствието и насладата от следването му. Сияйната красота на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) засенчвала всичко в погледа на онези, които го обичали. Дори при най-обикновеното му желание те отговаряли с думите:
„О, Мухаммед! Бих жертвал майка си и баща си за теб.”
През месец рабиулеввел, когато той се родил, небесата се разтворили за милост и опрощение на вярващите.
В хадис Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) известил, че до Съдния ден ще има хора, които ще го обичат:
,,След мен от моята общност ще дойдат хора, които ще бъдат готови да жертват семействата и богатствата си, за да ме видят поне веднъж!...”
О, Всевишни, включи и нас в групата на тези хора! Амин!
Великият поет Яман Деде – съвременник, християнин по произход, след като изпитал удоволствието от възприемането на Мухаммедовата реалност, просълзен от щастие и неописуемата си любов към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) станал вярващ. В едно от стихотворенията си пише:

И жаден да остана, и да умра по горещите пустини,
не ще почувствам болка.
В гърдите ми вулкани изригват, в океаните
не чувствам влага.
Дори пламъци да валят от небето и да ме докоснат,
не ще усетя.
О, Мухаммед! Изгорях, зарадвай ме с твоята красота!

Какво щастие е да затвориш очи и да жертваш душата
си по твоя път!
Не ще ли мога да се жертвам в твоята светиня,
о, Царю мой?
Очите ми, когато угасват, лесно се умира на един дъх.
О, Мухаммед, изгорях, зарадвай ме с твоята красота!

Сведох глава от немощ, лекът на това страдание е в теб.
Устните ми горят – постоянно споменават теб.
Когато пожелаеш, възнагради тоя раб.
О, Мухаммед, изгорях, зарадвай ме с твоята красота!

Сахабетата обикнали Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) до такава степен, че човек не може дори да я опише. Толкова силна обич може да се осъществи единствено чрез Божията любов и щедрост.
Една жена от рода на Дийнар, която в битката при Бедир загубила съпруга си, брат си и баща си, много обичала Расу-люллах (саллеллаху алейхи ве селлем) и когато сахабетата я посетили, за да я утешат, тя първо попитала настоятелно:
„ - Расулюллах жив ли е?...”
След това помолила:
„ - Покажете ми го!”
Когато й показали Пейгамбера (салляллаху алейхи ве сел-лем), тя казала:
„Благодаря ти, о, Всевишни!... Ако не бях го видяла жив, нямаше да намеря утеха в този живот!...”
Тази възторжена любов изпъква и при предаването на ха-дисите. Когато достойните сахабета предавали неговите думи, треперели и пребледнявали от страх да не припишат нещо погрешно на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Например, когато Абдуллах ибн Месуд казвал: „Кале Расулюллах!” (Пратеникът на Аллах каза!), се разтрепервал от притеснение. Предвид слабостта на човека да забравя, много от сахабетата, когато предавали думи на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), казвали: „Каза това или подобно на това...”
Всичко живо и неживо изпитвало огромна привързаност към Пейгамбера, и дори фурмовият дънер, върху който той правел хутбе (проповед), заплаквал когато Пейгамберът си тръгвал. Чудновата вода бликнала от пръстите му за неговата общност. Болните, които пиели от водата, с която взимал абдест, оздравявали. Хранещите се заедно с него чували как залъците прославят Аллах. Косми от неговата брада и коса, които се съхраняват в джамийските минбери, от столетия са милост за ислямската общност.

Той е водачът в Деня на съживяването (Къямет).
Той е застъпникът на грешниците.
Той плаче, когато казва: „Общността ми, общността ми...”

В неговата ръка ще бъде знамето на славата (ливау ‘л-хамд).
Всички пейгамбери ще са под неговата сянка...
Неговата ръка е първата, която ще отвори вратите на Дженнета...

Колко прекрасно изразява това поетът шейх Галиб:

Хутбето ти се чете върху духовния минбер на вечността.
Приема се твоето мнение в Съдния ден,
Песнопения се пеят за теб на трона на Аллах.
Достойното ти име се споменава на небето и земята.

Ти си Ахмед, Махмуд и Мухаммед,
Ти си нашият водач, потвърден от Аллах.

Групите, които до Съдния ден ще са привързани с любов към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), са устремени с неговата обич и ентусиазма му. Успехът и щастието в земния и отвъдния живот, както и духовното усъвършенстване могат да се постигнат чрез любовта към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Тази любов, подобна на огромна планина, си има и дълбока пропаст, а тя е омразата... или и двете заедно... По принцип ние сме задължени, първо, да ненавиждаме онова, което противоречи на обичаното от нас, а не да обичаме онези неща, които противоречат на ненавижданото от нас. Защото любовта е на първо място и представлява дясното крило, а омразата е след нея и е лявото крило. Мюсюлманинът е в полет чрез тези две крила.
Хората, които обичаме или ненавиждаме, не се различават по телесна структура. Но едни излъчват светлина, а други тъмнина; това ги прави безкрайно различни.
Любовта ни към Светлината на битието и омразата към неговите противници символизират тази разлика.
Някога съществувала традиция върху печатите да се изписват кратки красноречиви слова или стихове. За да изрази обичта си към Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), Безм-и Алем Валиде султан изписала върху своя печат следните слова:

От мухаббета (любовта) се появи Мухаммед.
Каква полза има от мухаббет без Мухаммед?!
Чрез твоята поява Безм-и Алем достигна Недостижимия...

Един от големите учени на двайсети век, шехидът от Мене-мен – М. Есад Ербили, изразява своята гореща любов към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) така:
О, любими! От появата на твоята красота пролетта гори,
розата гори, славеят гори, зюмбюлът гори, земята и трънът горят!... Светлината на твоето слънце разпалва влюбените;
Гори душата, гори сърцето, горят и сълзящите очи!
Възможно ли е да се измият с толкова огън загиналите за любовта? Тялото гори, кефинът гори, дори сладката вода, с която се измива шехидът, гори!...

В известната си Су Касидеси (Касида за водата) поетът Фузули изразява своята гореща любов:

О, око! Не наливай вода в огъня, който се разпали в сърцето ми!
Защото няма полза да се налива вода в този огън, който се
е разпалил от любов.
Не мога да разбера дали е цвят на вода цветът на въртящия се небосвод.
Да не би водата от окото ми да е обхванала въртящия се небосвод.
Нека градинарят да не хаби сили, за да полива розовата градина!
Не ще цъфне роза като твоето лице, дори да полее и хиляда
розови градини!
О, приятели! Ако умра с желанието да целуна ръката,
Направете от пръстта ми стомна и с нея поднесете вода на Любимия!...

За да стигне до мястото, където са стъпвали благословените крака,
Водата продължава устремно, разбивайки се от камък в камък.

Османската държава – най-разкошният след епохата на са-хабетата период в ислямската история – била държава, в която всеки един – от падишаха до овчаря – се отличавал с любовта си към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Падишахите на тази велика държава превърнали в традиции проявите на най-съвършените и безбройни почести към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Всеки път, когато се споменавало името му, освен че отправяли благослов (саляту селям) към него, с почит поставяли ръка на сърцето си. Когато се четели редовете, пресъздаващи живота на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), всички слушали изправени. Нито един османски падишах не разрешавал да се четат пристигналите от Медина-и Муневвера (Озарения град) писма, преди той да поднови абдест; докато не целуне листовете и не се изправи на крак.
По време на ремонта на Месджид-и Небеви (Джамията на Пейгамбера) османците също показвали безкрайна почит и уважение, като поставяли всеки камък на мястото му след малък или голям абдест и бесмеле (споменаване името на Аллах). Връзвали и кечета на чуковете си от страх да не би да безпокоят душата на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем).




Пак по това време групата „сюрре алайъ” , която се била насочила към Медина-и Муневвера, преди да влезе в града, отсядала наблизо. Там се подготвяли за духовната атмосфера, като взимали абдест, отслужвали истихаре намаз , отправяли молби към Аллах и след духовния знак влизали да посетят гроба на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Когато се връщали, взимали със себе си пръст от Медина, която носели по родните си места за изцеление и благословия.
Османските паши, които имали задължението да пазят този град, оставяли превозните си средства далече от Месджид-и Небеви и с почит отивали пеша при Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), т. е. до неговия гроб.
А знаете ли, че в миниатюрите на османските падишахи пискюлът накрая на чалмите е от метла? – Правейки това, те се смятали за чистачи на Харамейни’ш – Шерифейн (двете светини – Мекка и Медина) и плащали заплатите на чистачите от свои пари.
Друг от многобройните примери за почит е следният: Султан Ахмед I накарал да изобразят върху чалмата му благословения крак на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) заедно със стиха:

Нека винаги като корона да нося на главата си
Благословеното стъпало на Пейгамбера.

Собственикът на този крак е розата на пейгамберската градина.
Ахмед, не стой! Долепи лицето си до стъпалото на тази роза!..

Великият падишах – Явуз Султан Селим хан, над всички неща поставил чрез стих един приближен раб на Аллах, който ще го отведе до истината за Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Да бъдеш падишах на света е било излишна кавга;
Да следваш един приближен раб било най-превъзходното на света!..

Така изразил копнежа си и значението, което отдавал на възможността да се приближи до приятел на Аллах и Неговия Пейгамбер.
Азиз Махмуд Хюдаи изразява своята обич към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) така:

Твоето идване, о, Пратенико, е милост и наслада!
Твоята поява, о, Пратенико, е лек за влюбените (в теб)!

Бъди застъпник явно или скрито на Хюдаи,
Роб и просяк на твоята врата, о, Пратенико!

Айше (радияллаху анха) описвала светлото лице на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) по следния начин:
„Онези, които упрекваха Зюлейха и порязваха ръцете си, когато видеха Юсуф, ако бяха видели благословената красота на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), щяха да разкъсат сърцата си!...”
Големият учен хадисолог Имам Невеви до такава степен се приближил в поведението си до Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), че се отказал да яде диня през целия си живот, защото не знаел дали Пейгамберът (сдлляллаху алейхи ве селлем) ядял динята, като я чупел или я режел.
Големият приближен на Аллах – Сеййид Ахмед Йесеви, който разпространил светлината на исляма от Средна Азия до Балканите, когато станал на 63 години, накарал да му изкопаят ров, наподобяващ гроб, и казал:
„- От тази възраст нататък не ми е нужно да живея на земята!”
Така живял до края на живота си в един гроб, за да подражава изцяло на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Имам Малик (радияллаху анх) в знак на уважение към земята, върху която е ходил Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), в Медина-и Муневвера не се качвал върху животно и ходел бос. Когато при него идвал гост, за да го пита нещо за някой хадис, взимал абдест, навивал сарък на главата си, намазвал се с хубава миризма, сядал на високо място и чак тогава приемал този гост, т. е. най-напред подготвял себе си духовната атмосфера на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Проявявал изключителна вежливост, когато щял да преподава благословените му слова. Когато бил имам в Месджид-и Небеви винаги говорел на нисък глас. Когато тогавашният халиф – Джафер Мансур, проговорил с висок глас, той му казал:
„О, халифе! Снижавай гласа си на това място! Предупреждението на Аллах да не се говори на висок глас пред Пейгамбера дойде за сахабетата, които несъмнено са много по-достойни от теб!...”
Същият имам Малик простил на валията на Медина, който го наскърбил, като му казал:
„Срамувам се да осъдя в Съдния ден човек, който е внук на Расулюллах...”
Когато поетът Нааби пътувал за Хадж и с групата се приближили до Медина-и Муневвера, той видял, че един паша нехайно изправил крака си към Равза-и Мутаххара – гроба на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), от което много се натъжил. След това с голямо огорчение написал следните стихове, които изразяват уважението му към Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем):

Не проявявай неуважение към мястото на Любимия на Аллах.
Това е изгледът на Аллах... Това е гробът на Мустафа...
О, Нааби! Влизай в тази обител, като спазваш моралните правила!
То е благословеното място, където ангели обикалят,
а прага са целували всички пейгамбери!...

След тази тъга, която се изляла от сърцето му, и чудноватото известие на Расулюллах за сутрешния намаз от минаретата призоваващите за молитва на Месджид-и Небеви мюеззини четели тези стихове. Прекрасният дар от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) трогнал до сълзи Нааби и така разчувстван, той влязъл в джамията...
Дори неодушевените предмети изпитвали любов към Пей-гамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Али (радияллаху анх) разказва;
„Разхождах се заедно с Расулюллах в Мекка. Но един ден бяхме извън града. Всеки камък и дърво, покрай които минавахме, казваха:
„Ес-саляту весселяму алейке, я, Расуляллах!” (Привет и благослов на теб, о, Пейгамбер на Аллах!)
Когато Сюлейман Челеби казва: „Ти си една прекрасна светлина, на която спътник е слънцето.”, намеква, че и слънцето се движи безспирно.
Поетът Кемал Едиб Кюркчюоглу прекрасно изразява в стихове всеобщата любов и вълнение по обитателите на небесния свят, когато на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) се случил Мираджът (възнесението):

Задето видя лицето му през нощта Мирадж,
небето се прекланя до земята за благодарствен поклон.
Всяка вечер Светият Дух с вълнение влиза в ихрам ,
за да бъде част от почитаното място.
Който веднъж види Пейгамбера, загубва ума си
по красивото му лице!
И като изрича с възторг „Аллах, Аллах!”, възжелава
още веднъж да го види...
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е олицетворението на проявление на божествената любов, чрез която се усъвършенства и възвеличава вродената тленна любов. Несъмнено, когато вярващият излее пред Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) своята богобоязън и прекрасните си чувства и изчисти от душата си всички прояви на страстта, характерни за нея, това означава, че той му подражава и получава дял от неговата любов. Мевляна е казал:
„И двата свята са създадени заради едно сърце!” Помисли върху израза: „Ако не беше ти, ако не беше ти, нямаше да създам тази Вселена.”

ОБОБЩЕНИЕ
Всичко, казано дотук, води до крайното и всеобхватно заключение, че колкото и да се почита Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) или всяко нещо, което частично напомня за него, това винаги е недостатъчно! Защото този велик Пейгамбер бил наречен от Великия Аллах, Който е далеч от човешкия разум, Хабиби (Любими). Всевишният Творец на вселената повелява:
„Аллах и Неговите ангели благославят Пророка. О, вярващи, благославяйте го и вие, и го поздравявайте с почит!” (Ел-Ахзаб, 33: 56)
Аллах Теаля заедно с меляикетата Си го благославя. Тази истина от Корана ни посочва, че е невъзможно да бъдат достигнати превъзходството и съвършенството на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), да бъдат обхванати те от нашите представи и да се опишат с ограничените възможности на словата. Няма друго решение на това освен да се завърши с безкрайно мълчание!... Способността на нашите езици да го опишат е колкото напръстник в океана...
Блазе на онези вярващи, които изпълват сърцата си единствено с любов към Пейгамбера на Аллах и не се залъгват с фалшивите цветя от дивите градини!...
Нека да възприемаме неговата духовност и с всяка част от тялото си да се върнем при нашия Владетел...
Да се молим на Аллах, като се уповаваме на любовта към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем)...
Нека Той бъде за всички твари в миналото, настоящето и бъдещето:
Благослов! Благодат! Милост!
Благослов за Гордостта на Вселената – Мухаммед Мустафа!
Благослов за Пейгамбера на двата свята – Мухаммед Мустафа!
Благослов за имама на двете джамии – Мухаммед Мустафа!
Благослов за дядото на Хасан и Хюсеин – Мухаммед Мустафа!
О, Всевишни Аллах! Съживи ни в Съдния ден с тази вяра!

ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-8

ХИЛЙЕ-И ШЕРИФЕ –
ДОСТОЙНОТО МУ ОПИСАНИЕ

Речниковото значение на хилйе е украса, украшение, телесна и душевна красота, а преносният му смисъл е описание на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) с човешкото слово.
Малко преди смъртта на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) Фатима (радияллаху анха) през сълзи му казала:
„О, Пратенико! Повече не ще мога да видя лицето ти!”
Тогава Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) извикал Али (радияллаху анх) и му казал:
,,- О , Али! Опиши облика ми! Който види описанието ми, все едно, че ме е видял.”
Нахифи е казал следното:
„Когато някой изследва физическите и духовните качества на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) и се взре продължително време в него, Всевишният Аллах ще го опази от болести, неприятности и внезапна смърт. Ако го носи в себе си по време на пътуване, Всевишният Аллах ще го пази.”
Много ислямски автори са изразили своите виждания за достойнствата на описанието на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Дори в много ислямски страни все още съществува традицията мюсюлманите да наизустяват описанието на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) в желанието да го видят насън.
Заедно с това трябва да се знае, че колкото е невъзможно да се опише обликът на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), който е нурун аля нур (светлина върху светлина), толкова е трудно и хората да видят истината за него и да си го представят. За това в историята има един известен пример:
Съпругът на последователката на Мевляна – Гюрджю Хатун, бил назначен като управител в Кайсери. Тогава Гюрджю Хатун изпратила при Мевляна известния художник и стенописец на Селджукския дворец – Айню’д-Девле, за да му нарисува скришом портрет. По невнимание художникът се издал и разказал на Мевляна какъв е случаят. Мевляна с усмивка му казал:
„Изпълни, което ти е повелено, както пожелаеш!”
Айню’д-Девле започнал да рисува. Накрая забелязал, че нарисуваното няма нищо общо с образа, който стои пред него, и започнал отначало. Така станал свидетел, че докато рисувал, Мевляна двайсет пъти променил облика си. Художникът осъзнал своята слабост и се принудил да се откаже, защото изкуството му изчезнало пред променящите се изражения на Мевляна .
Случилото се пробудило художника и го накарало дълбоко да размисли. В изумление, ужас и страх си казал:
„След като в тази религия приближеният на Аллах раб е такъв, то какъв ли ще е Пейгамберът?”
Този път той се отдал на въображението си, мислейки за Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) през друго кътче на сърцето си.
Доколко ли описанията на достойния облик на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) могат да изразят истината за него? Несъмнено всеки може да изобрази в сърцето си облика на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) в зависимост от обичта си към него (салляллаху алейхи ве селлем) и в рамките на ограничения смисъл на думите.
Въпреки своето безсилие решихме, че е подходящо да предадем доброжелателно описанието на облика на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) според степента, която преданията са се отразили в сърцата ни...

Описанието на достойния облик
на Пратеника на милостта

Накратко в различни предания се казва:
Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) беше среден, почти висок на ръст.
Притежаваше хармонично средно телосложение.
Заради едрия му гръден кош и раменете му бяха широки.
Между лопатките на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) се намираше пророческият белег.
Костите и ставите му бяха едри.
“Кожата на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) беше бледорозова, светла, блестяща и по-мека от коприна. Достойното му тяло беше винаги чисто и излъчваше приятно ухание. Със или без парфюм от неговото тяло и от потта му се носеше миризма по-приятна, дори от най-приятната. Който го прегърнеше, цял ден чувстваше нежния му мирис, като че ли розата бе взела аромата си от Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Ако погалеше с благословената си ръка главата на някое дете, то се различаваше от останалите деца по приятната си миризма.
Когато тялото му се изпотеше, напомняше за роса по розовите листа. Брадата на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) беше гъста. Не я оставяше по-дълга от една педя. Когато почина, на главата и брадата му имаше двайсетина бели косъма.
Веждите на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) бяха като полумесец и несключени. Между тях се виждаше вена, която се подуваше, когато се ядосваше в името на Аллах.
Зъбите му бяха като бисери. Винаги използваше мисвак и препоръчваше и на другите да го ползват често.
Миглите на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) бяха дълги и черни, очите – малко по-големи от обикновено, зениците – съвсем черни, а бялото – съвсем бяло. Очите му като че ли по рождение бяха намазани със сюрме .
Както притежаваше изключително съвършена духовна същност, така и физическата му красота нямаше равна на себе си.
Лицето на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) през нощта светеше като пълнолуние. Айше (радияллаху анха) казвала:
„Лицето на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) излъчваше толкова светлина, че в тъмното през нощта можех да вдяна конец в игла.”
Между лопатките му имаше божествен знак за неговото пророчество. Много сподвижници желаеха да го целунат. Когато умря, този божествен печат се загуби, което потвърди неговата смърт. (Тирмизи)
Тъй като тялото на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) беше от нур (светлина), когато почина, тялото му изобщо не беше се променило.
Ебу Бекир (радияллаху анх) след като погледнал тялото му, натъжен, разчувстван и разплакан, казал:
„О, Расулюллах! И смъртта ти е хубава като живота ти!...”
След това допрял устните си в благословеното му чело.








Примери от превъзходния
му морал и поведение
Благословеното лице на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) било най-красивото и най-чистото.
Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се преселил в Медина, един от еврейските учени – Абдуллах ибн Селям, с любопитство попитал за него и след като го видял, казал:
„Това лице не може да лъже!”; по-късно ученият станал мюсюлманин.
Синът на Ебу Ремсе казал:
„Показаха ми Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Когато видях Благословената светлина, казах: „Тази велика личност е истинският пратеник на Аллах.”
Красотата, величието, светлината и нежността му толкова изпъквали, че нямало нужда от друго чудо или доказателство, което да потвърди неговото пророчество.
Когато нещо не се нравело на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), веднага проличавало по лицето му, когато пък нещо му харесвало, пак по лицето му се усещало. Първата сътворена светлина е неговата. В чистото тяло на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) се съчетавали жизнеността, свенливостта и величието. Бил по-срамежлив дори от девственица с покрито лице.
Не е по силите ни да опишем нежността на сърцето му!
Лицето на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) било сияйно красиво, думите – изразителни, движенията – нежни, езикът – красноречив, каквито били и неговите изрази.
Не изричал безполезни слова, а всяка негова дума съдържала мъдрост и наставление. Никога не злословел и не говорел празни приказки, а говорел така, че хората да го разбират.
Бил тих и скромен. Не се смеел на глас. Винаги бил усмихнат.
Будел страхопочитание у случайно срещналия го, а който контактувал и говорел с него, го заобиквал с цялата си душа.
Почитал всеки човек според достойнствата му. Изключително уважавал близките си. Както се отнасял към семейството и сподвижниците си – с нежност и любезност, така се отнасял и към останалите хора.
Особено много уважавал слугите си. Каквото ядял и обличал, със същото хранел и обличал и тях. Бил изключително щедър, почтен, милосърден, състрадателен. Когато трябвало, проявявал смелост, когато трябвало, проявявал смиреност.
Изпълнявал обещанията си и бил справедлив в своите оценки. С прекрасния си нрав, остроумие и проницателност превъзхождал всички хора и бил достоен за възхвала.
Накратко, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) притежавал прекрасен облик, превъзходно телосложение и съвършен живот.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) винаги скърбял и постоянно размишлявал. Не говорел, без да има нужда. Мълчанието му било продължително. Когато казвал нещо, довършвал думите си. С няколко думи изразявал много неща. Думите изричал една по една; не били нито повече, нито по-малко. Въпреки че по рождение бил нежен, бил непреклонен и внушителен.
Когато се ядосвал, не се изправял от мястото си. Не се ядосвал, освен в случаите, когато се изказвало възражение и се потъпквала истината. Това продължавало, докато истината не намерела своето място. Чак тогава се успокоявал. Никога не се ядосвал заради себе си, не се защитавал и не спорел с никого.
Той никога не влизал без позволение в чужд дом. Когато се връщал вкъщи, разделял времето си на три части: първата – за Аллах (ибадет), втората – за семейството си, и третата – за себе си. Своето време разпределял между всички хора и никого не лишавал от внимание. Превземал сърцето на всеки един.
При всяко действие и ситуация Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) споменавал Аллах. Седял на различни места в джамията, за да не се превърне в традиция. За да не позволи да се превръщат определени места и постове в свещени и да не се проявява високомерие между хората, казал:
“Достойнството на определено място е свързано с достойнството на онзи, който сяда на това място!”
Когато влизал сред хората, сядал там, където е свободно, и желаел всеки да постъпва по този начин.
Всеки, който поискал него от него – съществено или не, – докато не му го даде, не намирал покой, а ако не можел да му помогне, с благи думи завладявал сърцето му.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) споделял мъката на всеки независимо какъв пост заема – беден, богат, учен или невеж; с човешкото си достойнство всеки бил равноправен в отношението си към него. Във всичките му сбирки господствали добродетелите: скромност, знание, свенливост, търпение, упование и доверие.
Никого не порицавал за постъпката му. Ако имало нужда от предупреждение, го предупреждавал по изключително деликатен начин, за да не го засегне. Не обвинявал човека заради недостатъка му и строго забранявал да се прави това. Всъщност подозрението на някого в нещо и търсенето на недостатъците му е забранено от Аллах Теаля.
Не говорил по теми, от които не може да се очаква севап (духовно въздаяние). Беседите на Расулюллах (селляллаху алейхи ве селлем) доставяли огромна наслада на слушателите. Когато говорел, всички го слушали толкова задълбочено, че Омер (радияллаху анх) казвал: “Ако птица кацнеше на главата на някого, тя можеше да стои там часове, без да отлети!”
Вежливостта и свенливостта му до такава степен се отразили на сахабетата, че дори задаването на въпрос към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) считали за нахалство. Когато при него идвал някой бедуин от пустинята и давал повод за дискусия, изчаквали, за да се възползват от знанието и духовността на Расулюллах (селляллаху алейхи ве селлем).


Неповторимата смелост на
Пратеника на милостта
Не е възможно да се мисли, че има по-голям герой от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
Страхът не съществувал у него. По време на трудности Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) проявявал търпе-ние и непреклонност и не изпадал в страх и паника.
Когато дошли да го убият, прочел следните два айета от сура Йа Син и смело продължил по-нататък:
„... и сложихме на врата им окови до брадата, и са държани с вдигната глава. И сложихме пред тях ограда, и зад тях – ограда, и ги затулихме, та не виждат.”
(Йа Син, 36: 8-9)
Али (радияллаху анх) казва:
„Когато битката при Бедир беше в разгара си, понякога се прикривахме зад Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той беше най-храбрият от всички и се намираше най-близо до редицата на неверниците.”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) винаги заемал предна позиция при издигане словото на Аллах. В битката при Хунейн в ислямската армия първоначално се появило разколе¬баване, но Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) проявил твърдост и се втурнал сред редиците на врага, като непрестан¬но яздел животното си напред, с което стимулирал смелостта на сахабетата; накрая с Божията подкрепа дошла победата,
В един хадис се казва:
“Кълна се в Аллах, с мощта и волята на Когото живея, че желая да загина [шехид] по пътя на Аллах, после да се съживя и пак да загина...”
Особеностите на това превъзходно създание Мухаммед (сал¬ляллаху алейхи ве селлем), които се опитахме да обобщим с ограничените възможности на словата, са само капки от него, просмукващи се в съзнанието ни. Тайната в свързването с Аллах е приближаване към Книгата Му и сюннета (думите и словата) на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), т. е. към неговия превъзходен нрав и поведение – да се обича онова, което обичат Аллах и Неговият Пейгамбер, и да се ненавижда онова, което те ненавиждат. Разликата между това, което те обичат, и онова, което ненавиждат, е колкото между въздигнатите праведници и най-унизените сред унизените. Ос¬новният стимул за черпене от духовността на Мухаммед (сал¬ляллаху алейхи ве селлем) е любов към него и ненавист към онова, което му противоречи.

ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-7

Щедростта на сподвижниците
Сподвижниците се надпреварвали кой да се доближи повече към примерния нрав на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Следните примери прекрасно отразяват това старание.
Омер (радияллаху анх) разказва:
„Един ден Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) ни заповяда да дадем садака. В този момент разполагах с богат-ство и си казах: „Сега е моментът да изпреваря Ебу Бекир (радияллаху анх).” И донесох половината от богатството си на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) попита:
„Какво остави за семейството си?”
Отговорих:
„На тях оставих толкова, колкото донесох на теб!”
Ебу Бекир (радияллаху анх) донесе цялото си богатство.
Когато Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) го попита:
„О, Ебу Бекир! Какво остави за семейството си?” Отговори:
„На тях оставих Аллах и Неговия Пратеник!”
След този отговор на Ебу Бекир (радияллаху анх) си казах: „Никога и по нищо не мога да го изпреваря.”
Ебу Бекир и Омер (радияллаху анхума) са достойни наслед¬ници на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Дори ко¬гато били халифи (управляващи), те никога не се поддали на земния разкош и разточителството, а живели с кърпени дрехи, което предизвикало изумление у кралете на Иран и Рим.
Несъмнено, останалите сподвижници също били като тях.
Веднъж един просяк се спрял пред Али (радияллаху анх) и му поискал нещо. Тогава той казал на синовете си Хасан и Хюсеин:
„Отидете при майка си и вземете шестте дирхема от къщи!”
Двамата отишли и донесли на баща си всичките шест дирхе¬ма. Той ги дал на просяка, въпреки че семейството му се нуждаело от тях, тъй като Фатима (радияллаху анха) щяла да купува брашно.
Още не прекрачил прага у дома си Али (радияллаху анх) и при него дошъл един човек, който искал да продаде камилата си. Продал му я за сто и четирийсет дирхема. Казвайки на Али (радияллаху анх), че може да плати и после, завързал камилата за вратата и си отишъл. Не минало дълго време, пристигнал друг човек, който я купил за двеста дирхема. Платил сумата и си отишъл. Али (радияллаху анх) дал сто и четирийсет на продавача, а останалите шейсет – на Фатима (радияллаху анха), като казал:
„Това е онова, което Аллах обеща чрез Своя Пейгамбер, казвайки:
„Който дойде с добрина, ще има десет като нея.”
Ние дадохме шест дирхема, а Аллах Теаля ни отвърна десе¬торно!”
(Ел-Енам, 6: 160)
И следният хадис, разказан от Хузейфе (радияллаху анх), прекрасно изразява алтруизма (себеотрицанието) на сахабетата:
„Бяхме на битката при Ярмук. Сражението бе приключило, а ранените от стрели и копия мюсюлмани лежаха върху горе¬щия пясък и чакаха смъртта. В този момент и аз, макар че ми бе много трудно, започнах да търся сина на чичо си. След като обиколих ранените, които изживяваха последните мигове от живота си, накрая го открих. Лежеше в локва от кръв, не можеше да каже нищо дори с очите си. Показах му меха (за вода), който преди това бях подготвил, и го попитах:
„– Искаш ли вода?”
Личеше, че иска, защото устните му бяха пресъхнали от горещината. Като че ли с очите си изразяваше своята мъка.
Отворих меха и когато го подадох към устата му, отстрани се чу гласът на Икриме:
„Вода, вода!... Моля ви за една капка дори!”
Синът на чичо ми – Харис, след като чу това стенание, се отказа да пие и с очи ми даде знак да занеса водата на другия.
Дотърчах до шехидите, които лежаха върху горещия пясък. Отидох при Икриме и му подадох меха. Когато протегна ръка¬та си към водата, се чу стенанието на Ийаш:
„– Моля ви, дайте ми капка вода! Заради Аллах ми дайте капка вода!”
Като чу този глас, Икриме отдръпна ръката си и чрез знаци ми каза да занеса водата на Ийаш. Той също не пи, както и Харис.
Взех меха и минавайки между шехидите, стигнах при Ийаш. В този момент долових последните му думи:
„– Господи! Никога не пожалихме душите си да ги жертваме в името на вярата (иман). Не ни лишавай от шехидската сте¬пен! Опрости греховете ни!”
Виждаше се, че Ийаш умира (шехид). Беше видял водата, която му донесох, но беше твърде късно... Можа единствено да довърши думите за засвидетелстване – Ешхеду ен ля иляхе илляллах ве ешхеду енне Мухаммеден абдуху ве расулюх (Зас-видетелствам, че няма друг бог освен Аллах, и засвидетел-ствам, че Мухаммед е Негов раб и Пратеник).
Веднага дотичах обратно при Икриме, но когато подадох водата към него, видях, че е умрял!
Реших поне да стигна при сина на чичо си – Харис, но след като пристигнах, видях, че и той бе издъхнал върху огнения пясък... Колко жалко, че мехът с вода остана пълен, въпреки че трима шехиди имаха толкова голяма нужда от него!”
Хузейфе (радияллаху анх) описва своето душевно състоя-ние от този момент:
„През живота си се сблъсках с много случки, но никоя не ме трогна така силно. Себеотрицанието, самоотвержеността и състраданието на тези шехиди, между които нямаше никакви роднински връзки, ме изумиха дълбоко. Поведението им оста¬ви незаличими следи в моето съзнание като израз на най-голямата смелост, основана на вярата.”

Искреността, правдивостта и честността на Пратеника на милостта
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) изпитвал силна жалост към онези хора, които не знаели какво е грях (гюнах), награда (севап), заповед (емир), забрана (харам). Ходел от врата на врата, за да разпространява религията на Аллах, но понякога вратите оставали затворени пред него. Но не грубото отношение на тези хора го натъжавало, а тяхното нехайство и невежество. Неговата единствена цел била задоволството на Аллах Теаля. Всевишният Господар повелява:
„Кажи [о, Мухаммед]: „Не моля от вас отплата за това и не съм от онези, които добавят от себе си.”
(Сад, 38: 86)
Никой не можел да достигне Пейгамбера (салляллаху алей¬хи ве селлем) по отношение на правдивостта и честността му. Бил сирак. Започнал търговия при чичо си Ебу Талиб. Станал известен със своята честност и справедливост при търгуване¬то. Спечелил уважение, в резултат на което го нарекли Ел-Емин (Доверения). Бедни и богати го наричали Емин. Хатидже (радияллаху анха), която била от знатните меккански жени, останала изумена от неговата честност и му предложила брак. През целия живот на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) тя била неговата най-здрава опора. При първото откровение (вахий), когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се изплашил, Хатидже (радияллаху анха) го подкрепила, а в теж¬ки моменти била утеха за него.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) изживял един достоен живот. Дори онези, които не се съгласявали с проро-чеството му само заради страстите си, били принудени дълбо¬ко в себе си да го признаят.
След възникването на исляма, преди повече от 1400 години, нямало нито един, който поне по съвест да не е признал неговата честност. Дори евреите, когато не можели да се раз¬берат помежду си, отивали при Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Той разрешавал противоречията им. Отнасял се справедливо и към евреи, и към християни.
По повод справедливостта Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) отправил следното напътствие към Али (радияллаху анх):
„Не взимай решение, докато не изслушаш двете против-никови страни! Можеш да дадеш правилно решение само когато изслушаш и двете страни!...”
(Ахмед б. Ханбел, т. 1, с. 90)
Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) щял да се пресели от Мекка в Медина, упълномощил Али (радияллаху анх) да предаде имуществото и скъпоценностите, които му били поверени, на техните собственици. Дори враговете на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) останали смаяни пред неговата честност.

Свенливостта на Пратеника на милостта
Според думите на сахабетата Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) бил по-срамежлив дори от младо момиче с покрито лице. Никога не говорел на висок глас. Покрай хората минавал тихо и с усмивка. Когато чуел от някого нещо, което не му се нравело, не засягал човека. Тъй като изражението на лицето му отразявало неговото душевно състояние, хората около него били предпазливи в думите и поведението си. Заради своята свенливост Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) никога не се смеел на глас, само се усмихвал. В един хадис е казал:
„Свенливостта [хайа] идва от вярата и свенливият ще бъде в Рая. Безсрамието идва от коравосърдечието, а на когото сърцето му е кораво, ще бъде в Ада!...”
(Бухари. Иман, 16)
В друго предание се казва:
,,Свенливостта [хайа] и вярата са заедно. Ако едното си отиде, и другото си отива!”
(Суйути. Ел-Джамиу’с- Сагир, т. 1, с. 53)
,,Грубата дума не носи нищо друго освен срам! А скром-ността и възпитанието разкрасяват там, където се нами-рат!”
(Муслим. Бирр, 78; Ебу Давуд. Джихад, 1)
Истинската скромност може да се придобие чрез „спомняне за смъртта”, посредством което сърцето се изчиства от любов¬та към земния живот. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве сел¬лем) постоянно повелявал на своите сахабета да се срамуват истински от Аллах. Веднъж, когато казали, че винаги просла¬вят своя Господ със свенливост, Мухаммед (салляллаху алей¬хи ве селлем) им отговорил, че истинската скромност изисква да пазят всички органи на тялото от харам (забранените неща) и да не забравят смъртта. След това казал, че онзи, който желае отвъдния живот, трябва да остави любовта към земния – тези ще са истински смирените пред Аллах.
(Тирмизи. Съфату'л Къяме, 24)

Отзивчивостта на Пратеника на милостта
в искането на добро за хората
Не само болка изпитвал Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) към страданието на хората, а показвал и голяма отзив¬чивост по отношение на техния успех за избавяне от страдани¬ето. В Корана тази негова особеност е описана по следния начин:
„Дойде вече Пратеник при вас измежду вас самите. Тежко е за него вашето затруднение, загрижен е за вас, към вярващите е състрадателен, милосърден.”
(Ет-Тевбе, 9: 128)
В този айет Аллах Теаля отличава Своя Пейгамбер с имена¬та Рауф (Състрадателен) и Рахим (Милосърден), които са присъщи на Него Самия.
Винаги желаел успех на хората и когато виждал, че вършат праведни дела, преставал да се бои за тях и искрено им се радвал.


Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) не бил само доб¬рожелателен лидер, а представлявал и пътеводител, подкрепящ с всичките си сили своята общност.
Един сахаби (сподвижник) попитал Пейгамбера (саллялла¬ху алейхи ве селлем) как да разбере дали положението му е добро, или лошо.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) му отговорил:
,,Когато желаеш едно дело за Ахирета (отвъдния живот) и ако то е лесно за теб да го извършиш, или пък пожелаеш едно земно дело и то е трудно за теб да го извършиш, знай, че несъмнено твоето положение е добро! Но когато пожелаеш едно дело за Ахирета и ако то е трудно за теб да го из-вършиш, или пожелаеш едно земно дело и то е лесно за теб да го извършиш, тогава твоето положение е лошо!...”
С делата, думите и нрава си Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) бил милост, която обгръщала всички хора. Най-големите трудности и изпитания по пътя на напътствието ле¬жали на неговия гръб. По най-прекрасен начин изпълнявал своята Божия задача, която поел. Проявявал такова огромно търпение и стремеж, че понякога получавал Божие предуп-реждение да не погубва себе си.
Великото му благодеяние, което проявявал за благополучи¬ето на хората, е описано по следния начин в един айет:
„Не погубвай себе си, задето не искат да повярват!”
(Еш-Шуара, 26: 3)
Този айет е доказателство, че Пейгамберът (салляллаху алей¬хи ве селлем) желаел всеки човек да повярва в Аллах, за да може да се спаси от мъчението на Ада и да бъде милосърден и състрадателен.
Когато Хамза (радияллаху анх) чул, че Ебу Джехил посег-нал на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), се разгне-вил поради ревностната си привързаност към своя род и го ударил със сабята си. После казал на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем):
„О, Мухаммед! Бъди спокоен, защото отмъстих на Ебу Джехил!...”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) му казал:
,,Отмъщението не ме успокоява. Но ако ти станеш мю-сюлманин, аз ще се успокоя!”
Хамза (радияллаху анх) схванал тънкостта на този отговор и приел мюсюлманската вяра.
Благородното поведение и нравът на Расулюллах (саллял¬лаху алейхи ве селлем) били далеч от чувството за каквато и да е мъст, свързана с материалното или пък с личността му.
Ясно е, че през своя живот никога не е отмъщавал за себе си. В хадис е казал:
„Аз ви възпитавам, без да изтъквам вашите недостатъ-ци.”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) никога не разкри¬вал грешките на сахабетата си. Казвал:
„Какво ми става, та ви виждам по този начин?”
Свързвал техните грешки с мисълта си за грешно виждане.
Този велик Пейгамбер (салляллаху алейхи ве селлем), кой-то е израз на милосърдие, дори когато наставлявал своя събе-седник, се страхувал да не би да го засегне или обиди.
Тези особености се наблюдават както в делата, така и в словата му. Израз на превъзходния характер на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е следното му обръщение:
„О, вярващи! Нека Аллах да ви пази в сигурност! Да ви наблюдава! Да ви пази от злините! Да ви помага! Да ви издига! Да ви напътства! Да ви пази от злочестия и да пази религията ви за вас!...”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), който е изпра¬тен като милост за световете, бил удостоен с качествата на Аллах – Гафур (Опрощаващ) и Рахим (Милосърден), затова изключително се безпокоял за неверниците и отправял молби (към Аллах) да не влязат в огъня на Джехеннема. В отговор отново дошло Божие предупреждение:
„Не погубвай себе си от скръб по тях [о, Мухаммед], ако не повярват в това послание!”
(Ел-Кехф, 18: 6)
Затова Ебу Бекир (радияллаху анх), който взел най-голям дял от духовната благодат на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) и бил на върха на милосърдието, отправил следната молба към Аллах:
„О, Аллах! В Съдния ден стори моето тяло толкова голямо, че да не остане място за други в Джехеннема!”
Превъзходните сподвижници, които с любов придобили на¬ука, благодат и добродетели от прекрасните беседи на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), като преодолели огромни¬те разстояния, ги разпространили по целия свят.
Това е най-яркият пример за концепцията „Милосърдие към тварите заради Твореца” на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), която вдъхнал на сахабетата си.
Всеки получил своя дял от великодушието и щедростта на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Добротата и обич¬та му били като една река, която след като прелее, нахранва всичко с вода. Никой не си тръгвал от него гладен, жаден, без да му се обърне необходимото внимание.

Верността на Пратеника на милостта
Изпълнението на обещанието е качество, присъщо на пейгамберите, приближените раби на Аллах (евлияуллах) и на благодеятелните, както и средство за избавление от признаците на двуличието. Чрез него животът се направлява и подрежда. То е мярката на човечността и израз на добродетелта при отделните индивиди и народи. Хората ще постигнат толкова духовна хар¬мония, доколкото съблюдават този морален принцип.
В това отношение Пейгамберът (салляллаху алейхи ве сел¬лем) с недостижимата си преданост е пример за човечеството.
Айше (радияллаху анха) разказва следното:
„Веднъж при Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) една възрастна жена беше дошла да го посети. Между тях се водеше топъл и сърдечен разговор. След като жената си тръгна, го попитах:
„О, Пратенико! Обърна голямо внимание на тази жена! Любопитно ми е коя е тя?”
Каза:
„Когато Хатидже (радияллаху анха) беше жива, тя ни посещаваше. (Знайте, че) Верността към обещанието идва от вярата.”
След битката при Хунейн при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) дошла делегация. Тя поискала да бъдат освободени военнопленниците. Един от тях казал:
„О, Мухаммед! При нас има от твоите кърмачки и гледай-ки!”
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) с чувство за вярност казал:
,,Пленниците, принадлежащи на мен и на синовете на Абдулмутталиб, ги освобождавам. Свободни са!”
Заради тази вярност на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) мухаджирите и енсарите казали:
„И ние предаваме пленниците си на Расулюллах.”
Така били предадени хиляди военнопленници от племето Хевазин, без да се иска нещо в замяна. Тази постъпка е плод на недостижима вярност от страна на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) за кърмата, която е сукал като малък. Какъв прекрасен урок към един нечестив народ! Още повече, че понякога човек дори не си спомня за добрините, чиито следи са се загубили в миналото...
В повечето случаи думата вефа (вярност, преданост) съще¬ствува само в речниците.
Преди да почине, когато болестта му вече била напреднала, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) отишъл в джамия¬та, за да се види със сахабетата си. След като се изкачил на минбера (амвон, катедра), казал:
,,О, мухаджири! Отнасяйте се добре към енсарите, защото хората се увеличават, но те не се увеличават. Те са ценни. Те ме подслониха. Отнасяйте се добре към добрите от енсарите, а на онези от тях, които вършат лошо, им прощавайте!”
Прекрасен пример за нас е верността на Мухаммед (саллял¬лаху алейхи ве селлем), която изразил в знак на благодарност¬та си за помощта към енсарите. Неговият живот е изпъстрен с безброй прояви на признателност и вярност.
Преди да се пресели в Медина, когато враговете му кроели план го убият, той мислел как да върне ценностите, които били поверени от собствениците им.
В битката при Ухуд, когато погребвали шехидите, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) накарал да погребат два¬ма приятели шехиди в един и същи гроб и обяснил:
„Защото те и в земния живот бяха искрени приятели.”
Недостижимият нрав на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се отразил и върху достойните сподвижници в зависи¬мост от способностите и обичта им.
От Худейбийе Осман (радияллаху анх) бил изпратен от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) в Мекка като посла¬ник. Той казал на езичниците, че Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) и сподвижниците идват в Мекка с цел да правят таваф . Те позволили само на него. Осман (радиялла¬ху анх) отхвърлил това предложение и им казал:
„Докато Пратеникът на Аллах не направи таваф, и аз не ще направя!... Там, където Пейгамберът не е приет, и мен ме няма!...”
По това време в Худейбийе Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) приемал обета на сахабетата. Тъй като Осман (ра¬дияллаху анх) не присъствал, на негово място Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) поставил ръцете си една върху друга и казал:
„О, Аллах! Този обет е за Осман! Несъмнено той е в услуга на Теб и на Твоя Пейгамбер.”
Да бъдем истински вярващи зависи от това, какъв дял за сърцата си взимаме от чувствата на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).


Едновременно с многобройните си чудеса за изграждане на човешката личност Пейгамберът (салляллаху алейхи ве сел¬лем) придал красота и достойнство на културата и цивилизаци¬ята. Красивите слова, деликатните отношения и примерните дела, които обогатили културата и цивилизацията, се сбъднали чрез присъщите му дела, думи и поведение.
Тази необикновена революция, която се осъществила в личността на човека чрез възпитанието на Расулюллах (саллялла¬ху алейхи ве селлем), е чудо, което няма равно на себе си.
Виждаме, че то не се е ограничило единствено в Арабския полуостров, а е преминало всички граници и се е разпростряло навсякъде във времето. Неговият поглед, слухът и чувствата му изпреварват материалното развитие. Изпреварват векове, обхващат всяко развитие, всеки успех и човешката история.
Дори в равновесието, което отредил между противоречиви¬те страни на живота, няма ни най-малък недостатък и некомпе¬тентност. В историята е невъзможно да се открие друга подоб¬на личност, служеща за пример.
В различните общества се срещат хора (герои), които при-тежават прекрасни способности в отделни моменти от живота, но Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е единственият пример за човек, у когото се събират всички превъзходства.


Следните наставления на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), който във всяко отношение е пример за общността си, са проява на висок морал:
Мухаддисите (учените по хадис) класифицирали превъзход¬ния му нрав по следния начин:
1. Явно и скрито изпитва боязън от Аллах Теаля.
2. Не изоставя справедливостта нито при задоволство, нито
при гняв.
3. Не разхищава нито при богатство, нито при бедност.
4. Дори близките да прекъснат връзките си, не прекъсва
връзките с тях.
5. Почита дори онзи, който му е отнел нещо.
6. Прощава дори на онзи, който го угнетява.
7. Мълчанието му означава размишляване.
8. Говоренето му е зикр (споменаване на Аллах).
9. Погледът му е за поука.
Върху сабята на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) били изписани следните изрази:
„Прощавай на онзи, който те угнетява! Помагай на родни-ната си, който не се интересува от теб! Отвръщай с добро на онзи, който ти върши зло! Казвай истината, дори тя да е в твой ущърб!”
Според предание на Хузейфе (радияллаху анх) Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
,,Не бъдете [като] паразити! Те са онези, които казват: ,,Аз завися от хората – ако те се отнасят с добро, и аз се отнасям с добро, ако те се отнасят лошо, и аз се отнасям лошо.” Вие приемете за ваш принцип следното: Ако хората ви правят добро, и вие правете добро, ако пък ви сторят зло, не им отвръщайте със зло!”
В друг хадис е казал:
,,Аллах не харесва във вас три неща:
1. Клюкарството.
2. Разточателството.
3. Ненужния въпрос.”
„Не се смей на нещастието на брат си; Аллах Теаля може него да избави, а теб да те подложи на същото нещастие.”
Онези, които изследват живота на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), ще установят, че винаги е бил милосърден, никого не е проклел, от един нечестив народ е успял да възпи¬та голям брой известни личности. Въпреки че, когато бил в Таиф, децата и робите го замервали с камъни, подигравали му се, и дори когато сядал от умора, те го принуждавали да стане, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се молел за тяхно¬то напътствие. В деня, когато завоювал Мекка и влязъл побе¬доносно в града, откъдето преди десет години бил пропъден, проявил такава скромност и снизходителност, че не взел клю¬човете на Кябе от Осман бин Талха, който все още не бил мюсюлманин. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) му казал:
„Днес е денят на доброто и време за изпълнение на обе-та.”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е единственият държавен водач, който преди да почине, не оставил никого за свой престолонаследник и нищо за семейството си, като каз¬вал:
„Наследството на пейгамберите не се унаследява [от близките], а каквото оставим, е садака [подаяние] за мю-сюлманите.”
Единственото му наследство и дар за неговата общност е неговият живот – прекрасният му пример.
В един хадис Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) обобщава своите принципи, които са прекрасен пример за всички:
„Богатството ми е марифет [познанието, да се познава истински Аллах], разумът е основата на моята вяра, любов¬та е моята същност, волята и решителността са превозно¬то ми средство, споменаването на Аллах е ближният ми, доверието е съкровището ми, мъката е спътникът ми, на¬уката е оръжието ми, търпението е ризата ми, задовол¬ството е плячката ми, бедността е гордостта ми, въздържа¬нието към светското е професията ми, увереността е сила¬та ми, правдивостта е застъпникът ми, подчинението пред Аллах е достойнството ми, джихадът е пътят и методът ми, намазът е светлината на очите ми...”

Уважаеми читателю,
С всичко, което се постарахме да кажем дотук за най-великата личност според човешките възприятия, осъзнаваме, че още сме твърде далече от истината за него. Би било срамно да твърдим, че сме го описали по подобаващ нему начин. Думите, които може би изразяват нашата слабост, не пред-ставляват нищо друго освен искреното ни намерение и духов-ния ни стремеж. Той е един необхватен свят, в който можем да вникнем според силата и искреността на обичта си към него.
Нека Аллах Теаля отреди на всички ни да разтворим криле в небесата на този свят!
Амин!...