ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" (Продължение-1)

УДОСТОЯВАНЕТО С ЧЕСТ НА СВЕТА
ОТ ИДВАНЕТО НА ГОРДОСТТА НА БИТИЕТО –
МУХАММЕД
(Аллах да го благослови и с мир да го дари)

Благослов за Първенеца на световете – Мухаммед Мустафа!
Благослов за Пейгамбера на всички живи същества – Мухаммед Мустафа!
Благослов за имама на двата храма – Мухаммед Мустафа!
Благослов за дядото на Хасан и Хюсеин – Мухаммед Мустафа!

Обгърнал вселената със своята безгранична божествена милост, Всевишният Аллах е дарил човека – най-съвършената проява на собствената си милост – с някои качества, които му отреждат достойното превъзходство над останалите същества.
И това превъзходство обаче се оказало недостатъчно на човека, за да достигне великата истина в желаната от Аллах степен. Ето защо, за да помогне на човека успешно да намира пътя към Него, към божествените му блага – разум, схващане, разсъдък, – Аллах добавил още едно – благодеянието, резултат от напътствията на пратениците Му. Най-доброто от съвършените блага е първото, сътворено в духовния свят „Нури Мухаммеди", и последното, изпратено в материалния свят в земния си облик – последният Пророк, чрез когото е изразена почитта.
Най-добрият сред сътворените – Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) , озари света през 571 г. сл. Хр. на 20 април (месец рабиулеввел) преди изгрев слънце срещу понеделник сутринта.
Всеизвестна истина е, че първото сътворено нещо е неговата светлина, след което всички останали творения са създадени в чест на тази светлина.
При появата на Пейгамбера милостта на Аллах заляла света. Утрото и вечерта се променили. Чувствата се задълбочили. Развихрили се думите, беседите. Всяко нещо придобило друг смисъл, друга красота. Идолите били повалени на земята. Срутили се колоните и кулите в дворците на Медаин, страната на персийските владетели. Пресъхнало езерото Саве. Сърцата на хората се изпълнили с щедрост и благодат, защото това, което се случвало във времето и пространството, било първата благодат от идването на последния Пейгамбер.
Баща му заминал да търгува в Шам , на връщане се разболял и починал в Медина два месеца преди святото раждане. Според арабския обичай благословената рожба останала до четиригодишна възраст при щастливата си дойка Халиме.
Когато бил на шест години, майка му Амине заедно със слугинята на баща му Умму Еймен го завела в Медина, за да посетят гроба на Абдуллах – бащата на Светлината на битието (салляллаху алейхи ве селлем). Неочаквано Амине се разболяла и починала в местността Ебва. Там я погребали. Колко красноречиво е казал поетът:

„О ти, която безжизнена лежиш в Ебва,
в твоята градина цъфна
най-красивата роза на света..."

Така Светлината на битието (салляллаху алейхи ве селлем) останал и без майка. После се върнал заедно с Умму Еймен в Мекка.
На осемгодишната му възраст починал и дядо му Абдулмутталиб, а не след дълго и усърдният му закрилник чичо му Ебу Талиб напуснал този свят. Така той останал без всякаква подкрепа от семейството си. След това негов покровител, пазител и възпитател бил единствено неговият Господ. Но в най-трудния момент от живота му роднините му оказвали подкрепа, която се основавала единствено на мъдростта да бъде пример за подражание за хората.
Останал сирак, детството и юношеството му преминали в благородство и непорочност – предпоставка за достойно и светло бъдеще.

Когато станал на 25 години, се оженил за Хатидже (радияллаху анха) , която била една от най-знатните жени на племето Курейш. Тази благородна жена с богатството и душата си станала за него нов извор на подкрепа. Тя била с петнайсет години по-голяма от Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) и вече вдовица с деца. Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) живял с нея целомъдрен и достоен за подражание живот.
След като се върнал от пещерата Хира разтревожен, че надали някой ще му вярва, й казал:
„О, Хатидже! Кой би ми повярвал? " Достойната съпруга му отговорила:
„Кълна се в Аллах, че Той, Всевишният и Превеликият, не ще те посрами, защото ти покровителстваш близките си. Помагаш на слабия. Раздаваш на бедния, помагаш на нуждаещия се, почиташ госта си. Помагаш на хората в праведността... О, Пратенико на Аллах! Аз вярвам в теб и те одобрявам. Призови най-напред мен към пътя на Аллах!" – така тя първа повярвала в него и го насърчила в деянията му.

Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) никога не забравил нейната всеотдайна душа, изискаността и изящността й. След смъртта на Хатидже (радияллаху анха) винаги когато колел животно, изпращал част от него на близките й. С цялото си поведение тя останала незабравим и скъп спомен за Светлината на битието (салляллаху алейхи ве селлем).
Първия си брак, продължил двайсет и четири години и преминал през младостта му, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) изживял единствено с Хатидже (радияллаху анха). По-късните му бракове се основавали изцяло на ислямски и политически цели. Повечето от жените му били по-възрастни от него и вдовици. Измежду съпругите му само Айше (радияллаху анха) била девственица и по-млада. Причината за многобройните му бракове била създаването на необходимите обстоятелства за решаване на религиозните въпроси, свързани с жените.
Със своята проницателност и далновидност Айше усвоила перфектно шериатските въпроси, отнасящи се за жената. Дълги години след смъртта на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) тя предавала тези знания на мюсюлманските жени. С това тя поставила една от здравите основи, свързани с някои от шериатските предписания. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е казал:
„Научете половината от религията си от Айше!"
Една от мъдростите на брака му с Айше била, че Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) желаел да укрепи и чрез роднинска връзка близостта си с Ебу Бекир (радияллаху анх) , който е единият от двамата в пещерата Севр.
Възвишените цели и мъдрости от тези бракове могат да бъдат преценени единствено от хората с вяра и съвест.
Ако причината за тези бракове били страстите, както твърдят злонамерените хора, благословеният Пейгамбер нямаше да изживее своята младост в брак с вдовица с деца и по-възрастна от него с петнайсет години.
Онези, които са свикнали да разглеждат нещата повърхностно и да гледат на брака само от ъгъла на страстите, са безсилни да проумеят тази истина. Несправедливите и налудничави мнения на онези, които са изпълнили сърцата си със злоба, са отражение на мрачния им свят.

След като Мухаммед (саллялаху алейхи ве селлем) изживял целомъдрена младост и възвишен семеен живот, на четирийсет години бил удостоен с пророчеството. Шест месеца преди да навърши четирийсетгодишна възраст, Божията мощ отредила намиращата се в околностите на Мекка пещера Хира да се превърне в духовно училище.
В това училище на щедрото знание, където обучението се извършвало тайно, той получил уроци за земното и отвъдното. Когато станал на четирийсет години, му била отредена мисията да призовава към правия път, а свидетелство за пророчеството му е Божията заповед:
„Чети в името на твоя Господ, Който сътвори..."
(Ел-Алак, 96: 1)
Първите шест месеца от пророчеството му преминали под формата на достоверни сънища. Всъщност пещерата Хира е като посятото в земята семе. Тя е място, където посятото покълва и израства, като ще остане завинаги забулено в тайни за хората (относно онова, което се е случило в нея). Привидно факторите, подтикващи Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем) към пещерата, били тревогата му за положението на хората, които тънели в заблуда и низост, както и милостта му, която обгръщала целия свят. На практика това бил подготвителен период за низпославането на Корана – вечния факел от Аллах за хората – чрез посредничеството на чистосърдечния Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) към човешкия разум. Това състояние било подобно на искри, пламнали от сблъсъка между земята и електричество с високо напрежение,което изисквало да остане в тайна онова, което се осъществявало между Всевишния Аллах и Неговия Пратеник в една пещера далеч от хорските погледи. Настъпил моментът да излезе наяве вроденият талант на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) да поеме тежкия товар – откровението на Всевишния Аллах, което за останалите раби било непосилно, – точно както и необработеното желязо се калява заради заложените в него свойства...
Не съществува разум, който да разгадае същността на това тайнство, и думи, които да не се обезсмислят в стремежа си да обхванат смисъла му.
Онези, които са неспособни да погледнат към този тайнствен свят през прозореца на сърцата си, са нещастниците, които се събират под черното знаме на Ебу Джехил и Ебу Лехеб.
Животът на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е изпълнен с толкова достойни прояви, които надминават дори и представите на предишните пейгамбери. Единствено за него Великият Аллах запазил обръщението хабиби (любими). Само той измежду пратениците е бил възнесен към небесата (мирадж).
Неговото превъзходство над всички пратеници е потвърдено в Месджид-и Акса (Палестина) с имамета (водачеството) му. Тайнството на Муса (алейхисселям) лен тераний му се явило като „каабе кавсейни ев една" . Намазът, който е сре-щата с Аллах, е дар за неговата общност като едно малко възнесение (мирадж).
След тринайсетгодишна борба за призоваване на хората в Мекка към правия път, по време на преселението (хиджрет), на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) му била посочена втора пещера – пещерата Севр. Тя вече не била за обучение, а специално училище за потапяне в божествените тайни и разви¬ване на сърцето. Престоят му в нея продължил три денонощия. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) не бил сам. С него бил и приятелят му Ебу Бекир (радияллаху анх) – най-достой¬ният и превъзходният след пратениците. Ебу Бекир (радиялла¬ху анх) бил удостоен с честта и славата да го съпътства три дни в пещерата. Така станал „един от двамата”. Светлината на битието Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал на своя скъп другар:
„Не страдай! Аллах е с нас...” (Ет-Тевбе, 9: 40)
Така му вдъхнал спокойствие, че Аллах е с тях. Това било началото на скритото споменаване (зикр-и хафи) и успокояване на сърцата (итминан) с Всевишния Аллах. Тоест пещерата Севр била мястото, където започнало основното възпитание на сърцето и първият етап от това божествено пътешествие през безкрайното, тайнствено пространство, което ще го отве¬де при Аллах.

В пещерата Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) провъзгласил тайните на сърцето, което е извор на сияние, най-напред на Ебу Бекир (радияллаху анх). Така се образувала първата халка от „златната верига", която ще продължи до Съдния ден. Вярата винаги е черпела сили от любовта към него (Пейгамбера). Основният стимул на всички духовни пъте¬шествия е любовта към Мухаммед (салляллаху алейхи ве сел¬лем) и единственият път за достигането до Аллах отново е любовта към него. Защото условието на обичта, законът на любовта е да се изпитва любов към обичания и заради тази любов да се обичат онези неща, които обича обичаният. Не е възможно с ограниченото си възприятие да разберем тази божествена любов. Надяваме се, че следващият разказ ще окаже своето въздействие върху всяко сърце в зависимост от собствените му способности и разбирания.
Ебу Бекир Съддик (Правдивия), който през целия си живот изпитвал наслада от беседите на Мухаммед (салляллаху алей¬хи ве селлем), удостоен да бъде довереник на пророческите тайни и станал свидетел на различни проявления, е копнеел за него, дори и когато били заедно.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) веднъж казал:
,,Не съм се възползвал от богатството на никой друг толкова, колкото от богатството на Ебу Бекир... “
Ебу Бекир отговорил:
„Аз и богатството ми не сме ли единствено за теб, о, Прате-нико!” (Ибн Мадже. Федаилю Асхаби’н-Неби, 11)
Така той показал всеотдайността си с всичко свое към Му-хаммед (салляллаху алейхи ве селлем) и че всичко е преходно.
В суфизма това представлява степен, наречена фена фи’р-расул .
Ебу Бекир (радияллаху анх) изразходил цялото си богатство по пътя на Аллах и Неговия Пратеник. Дори когато Му¬хаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал: „Помогнете на армията!”, Ебу Бекир дал цялото си богатство. Тогава Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) го попитал:„ Какво остави за семейството си, о, Ебу Бекир?” А той отговорил с възторг: „Аллах и Неговия Пратеник!” (Серрадж. Ел-Люма, 169)
Муавийе ибн Еби Суфян казал за него:
„Светът не пожела Ебу Бекир и той не пожела света...”
Трябва да се знае, че когато Ебу Бекир (радияллаху анх) дал цялото си богатство, а Расулюллах не го възпрял, е изклю-чение само за него и е израз на това, че семейството на Ебу Бекир било дарено с търпение и силно упование в Аллах.
Съвместният помощник, подкрепящ и приютяващ двамата велики пътници, бил Всемогъщият Аллах. Жалките нещастни-ци, които дошли до входа на пещерата, не могли да видят нищо щруго освен паяжина.
Както е казал поетът:

Паякът не бе нито във въздуха,
нито във водата, нито на земята...
А бе в очите, които
не виждаха истината!
Под Божието покровителство тези двама достойни пътници пристигнали в село Куба – в близост до Медина. В очакване на почетните гости хората празнували и се веселели. Горещите мелодии на „Талеа'л-бедру алейна" (Луната изгря над нас) се леели в небесното пространство и изпълвали сърцата с радост. Датата отново посочила 12-ия ден на месец рабиулеввел (рож¬дението на Пророка). В историята започнало новото летоброене по хиджра, което ще отбелязва събитията, които ще се случат до Съдния ден.
След този ден Медина се превърнала в място на разцвета, прогреса и огледалото на исляма. С това преселение угаснало тъмното лице на неверието. Джамията на Пейгамбера (саллял¬лаху алейхи ве селлем) и джамията Куба придобили особено значение и се превърнали в свещени места, за да напомнят до Съдния ден за това достойно преселение.

Енсарите (местните мюсюлмани в Медина) предложили бо¬гатствата си на преселниците с думите:
„Ето богатството ми, вземи, половината е твое!...”
Така, с безкрайна самоотверженост и себеотрицание били поставени основите на ислямското братство. Медина била удо¬стоена с високата си степен и с безкрайната почит в исляма. Езаните, свещените месеци (рамазан), свещените празници, раздаването на зекят, битките в Медина станали пример с особена сила и възвишеност за общността.

Битката при Бедир била първото съпротивление на вярата срещу неверието и завършила с победа. Религиозната привърза¬ност победила родствената. Ебу Бекир (радияллаху анх) се бил със сина си, Ебу Убейде ибн Джеррах (радияллаху анх) – с баща си, а Хамза (радияллаху анх) – с брат си. В тази ужасна битка Всевишният Аллах мобилизирал и армия от ангели. Ан¬гелите, включили се в това вълнуващо и възвишено събитие, също се отличили с достойнство пред останалите ангели. За да не се възгордеят мюсюлманите след тази велика победа, Ал¬лах низпослал следния айет:
„Не вие ги убихте, а Аллах ги уби, и не ти хвърли,
когато хвърли, а Аллах хвърли, за да подложи вярващите
на добро изпитание от Него. Аллах е всечуващ, всезна-
ещ." (Енфал, 8: 17)

В битката при Ухуд, която се състояла непосредствено след битката при Бедир, загинал Хамза (радияллаху анх). С него броят на шехидите (убитите по пътя на Аллах) достигнал се¬демдесет души. Всеки път, за да се отслужи погребален намаз за шехидите, били донасяни по десет шехиди заедно с Хамза (радияллаху анх). След молитвата деветимата били погребва¬ни. Отново били донасяни деветима шехиди при Хамза (ради¬яллаху анх) и се отслужвала молитва за тях. По този начин Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) няколко пъти изпълнявал намаз за любимия си чичо и първенец сред шехидите.
Така се откроявала страшната и тъжна картина на битката при Ухуд. Всичките – сладки и горчиви – страни на живота били приемани с дълбоко покорство. Упованието, отдаденост-та и съгласието със съдбата добили най-висш смисъл. Случило се и нещо, което разтърсило небесата и земята – когато две халки от ризницата на Мухаммед (салляллаху алейхи ве сел¬лем) се забили в благословеното му лице, пробили бузата му и счупили единия му зъб, всички сподвижници и ангели изпад¬нали в дълбока скръб.
Тогава Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), за да не капе кръв от благословеното му лице по земята и да не последва наказание свише, избърсал лицето си с ръце и отпра¬вил следната молба към Аллах:
,,О, Господарю! Те са невежи и не знаят какво вършат. Напъти ги!”
Веднъж Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) попитал ангела Джибрил:
„Имал ли си някога трудни моменти и изпитвал ли си вълнение, когато слизаш на земята?"
На което Джибрил (алейхисселям) отговорил:
„Да, на четири места.
Първият път – когато Ибрахим (алейхисселям) бе хвърлен в огъня.
Вторият път – когато Ибрахим (алейхисселям) опря ножа в шията на сина си Исмаил (алейхисселям).
Третият път – когато Юсуф (алейхисселям) бе хвърлен в кладенеца. Тогава слязох на земята развълнуван и разтрево-жен. Изпълних Божия повеля, като го спасих.
Четвъртият път – в деня при Ухуд, когато неверниците те бяха наранили и строшили зъба ти. Тогава Великият Аллах ми заповяда:

„Стигни моя раб! Да не капне кръв по земята! Ако падне една капка кръв на земята от Моя любимец, кълна се в Своето величие, че на земята не ще поникне нито едно растение, нито едно дърво...”
Точно в този момент също бях разтревожен. Преди да падне кръвта от благословеното ти лице на земята, аз я задържах.”
В битката при Ухуд се откроили толкова впечатляващи моменти.
По същия начин и в битката при Бедир сподвижниците непоколебимо последвали Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), като изпитвали неописуемо божествено вълнение и му казали:
„О, Пратенико на Аллах! Ние повярвахме в теб, повярвахме с искреност в Корана, който ти е низпослан от Аллах, и се заклеваме да ти се подчиняваме и да те следваме. Каквото искаш прави, заповядвай, ние сме с теб! Кълнем се в Аллах, Който те изпрати, че ако ти влезеш в морето, и ние ще влезем с теб, никой от нас не ще се поколебае!...”
В битката при Ухуд един миг нехайство спрямо заповедта на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) и моментно увличане по земните блага променили изхода й. Това станало причина за закъснението на победата след получаване на Божие предупреждение. От друга страна, тази битка заема особено място в сърцето на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той често посещавал Ухуд и шехидите, които загинали там, като казвал:
„Ние обичаме Ухуд, и Ухуд обича нас!”
И до Съдния ден за ислямската общност Ухуд с видните си шехиди ще бъде място за посещение, напоено със сълзи от любов към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем).

В битката при Хендек Светлината на битието Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), докато чупел един твърд камък, който никой по-рано не могъл да счупи, при първото удряне газал, че вижда как се срутват дворците на Кайзер (Византия), при второто удряне – как се срутват дворците на Кисра (Персия); а при третото – как се срутват дворците в Сана (Йемен).
Така известил, че до всички тези страни ще достигне словото на Аллах, и вдъхнал надежда в отчаяните сърца за бъдещите победи.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) благовестявал, из близко бъдеще истината непременно ще унищожи лъжата, чертаел всеобщата карта на напътствието, когато недостижимото ще бъде достигнато.
Битката при Хендек била съпроводена от страдания, умора, глад, студ, тъмнина, непоносими трудности и мъки. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) отправил следната молба:
“О, Аллах! Истинският живот е единствено отвъдният живот. Подкрепи енсарите (помощници) и мухаджирите (преселтщи)!...”
С това изразил маловажността на всички земни страдания и мъки пред вечния отвъден живот и насочил своите сподвижни към него.

В резултат на последователни победни битки Мекка разтворила обятията си за своите любими чеда и с една духовна победа, възцаряваща прошка, мир, сигурност и напътствие. Носталгията по Мекка, съпровождана от мъка, гнет и изпитания приключила. Многогодишните страдания се превърнали в радост. Било дадено най-голямото опрощаване в историята в знак на най-дълбока признателност – дори много убийци на мюсюлмани били удостоени с напътствие.
След като Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) превзел родния си град Мекка, достойните енсари (мединци) започнали да говорят помежду си:
„Всевишният Аллах разтвори Мекка за Своя Пратеник (салляллаху алейхи ве селлем). Може би завинаги ще остане тук и не ще се върне в Медина."
Въпреки че енсарите коментирали това само помежду си, Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) им казал същото, за което говорели. Енсарите се засрамили и си признали грешката. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) им казал:
„Аллах да ме опази от подобно нещо! Моят живот и моята смърт ще бъдат с вас...”
По този начин той изразил своята неизмерима преданост и се върнал в озарената Медина.
Накрая на прощалния хадж било низпослано последното знамение от Корана. Чрез него било известено, че религията е вече напълно изградена. Същевременно се подразбирало, че мисията на това велико творение (Пейгамбера), изпратено като милост за световете, е завършена и че е време той да се върне при своя Господар. Светлината на битието три пъти получил уверение относно известяването на религията, като казал:
„О, сподвижници мои!
Известих ли ви?
Известих ли ви?...
Известих ли ви?... “
После разтворил ръце към небето и помолил Всевишния Аллах да бъде свидетел:
„Бъди свидетел, о, Господарю!...
Бъди свидетел, о, Господарю!...
Бъди свидетел, о, Господарю!...”
Така свещеното послание, низпославано в продължение на двайсет и три години, било предадено на общността като Божия милост до Съдния ден.

Както споменахме вече, пророчеството на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) започнало с едно свещено проявление, преди да бъде създадено семейството на Адем (алейхисселям), т. е. първият блеснал бисер бил „Мухаммедовата светлина”.
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) е първата и последната страница от пророческия календар, защото той чрез своята светлина – метафизично – се появил преди Адем (алейхисселям), а във физическа форма – след всички пейгамбери. От гледна точка на времето е последният пратеник, а от гледна точка на сътворяването е първият. Защото пророческият календар започнал с първото творение – „Нур-и Мухаммеди" (Мухаммедовата светлина) – и приключил с „Джисманийет-и Мухаммеди" (Мухаммедовата физическа форма). Поради това може да се каже следното:
Адем (алейхисселям) – пратеникът, на който ангелите били задължени да му се поклонят.
Идрис (алейхисселям) – носещият тайнството на небесното царство.
Нух (алейхисселям) – пречистилият земята от неверието чрез потопа.
Худ (алейхисселям) – унищожилият с урагани и ветрове селищата на неверието.
Салих (алейхисселям) – унищожилият чрез земетресения онези места, където били прекалили с греховете.
Ибрахим (алейхисселям) – превърналият огъня на Немруд, в който бил хвърлен, в розова градина с упованието и отдадеността си към Аллах.
Исмаил (алейхисселям) – символ на предаността, упованието отдадеността към Аллах; до Съдния ден по време на хадж ще се напомня на вярващите с разказите за него.
Исхак (алейхисселям) – отец на пратениците от рода на Израилевите синове.
Лют (алейхисселям) – опечаленият пратеник на народа от “Содом и Гомор”, унищожени заради разврата и моралната деградация.
Зюлкарнейн (алейхисселям) – пренеслият знамето на Тевхид (еднобожието) от изток на запад.
Якуб (алейхисселям) – изпитаният с любовта и раздялата със сина си и увековеченият заради проявеното си търпение.
Юсуф (алейхисселям) – след като известно време бил роб, се борил със самотата в затвора, странстването, мъките, страданията и лишенията и станал управник на Египет. Завладял сърцата, а с красотата си засенчвал светлината на звездите.
Шуайб (алейхисселям) – изпълнилият сърцата на хората с възхищение заради ораторството си и нареченият Хатибу'л-Енбия (Ораторът на пратениците).
Хъзър (алейхисселям) – учителят на Муса (алейхисселям) по божествените тайни.
Муса (алейхисселям) – разрушителят на управлението на Фараона и отворилият с тоягата си път през Червено море.
Харун (алейхисселям) – достойният брат на Муса, който му помагал навсякъде и по всяко време.
Давуд (алейхисселям) – възхищаващият планините, камъните и дивите зверове, когато споменава Аллах.
Сюлейман (алейхисселям) – пейгамберът, носещ огромното си владение извън сърцето си.
Узейр (алейхисселям) – възкресеният след стогодишна смърт като пример за възкресението в Съдния ден.
Еюб (алейхисселям) – мислителят и живото олицетворение на търпението.
Юнус (алейхисселям) – прекрачилият тъмнините (спасявайки се от корема на Кита) чрез искреното си задълбочаване в смисъла на покаянието, молбата и споменаването на Аллах.
Иляс (алейхисселям) – удостоеният с Божията благословия с обръщението „мир за рода на Иляс”.
Елйеса (алейхисселям) – превъзхождащият световете.
Зюлкифил (алейхисселям) – праведният пратеник, дарен с Божията милост (рахмет).
Локман (алейхисселям) – известният с мъдрите си съвети; водачът на лечителите на физическите и духовните болести.
Зекерия (алейхисселям) – измъченият пратеник, запазил своето упование и преданост, като не казал „ох" дори когато го нарязали на парчета с трион.
Яхя (алейхисселям) – мъченикът, загинал предан като баща си.
Небесният Иса (алейхисселям) – чиято отличителна черта е пречистване на душата; лекуващият болните чрез богослужение и искрени молитви, съживяващият мъртвите.
С други думи, сякаш сто и двайсет хилядите пратеници със своите и Божиите проявления се изсипват в сърцата на хората като плодотворен дъжд от гъсти априлски облаци. За тази верига на напътствие от пратеници Мухаммед Мустафа (салляллаху алейхи ве селлем), който е изпратен като милост на световете, е вест за щастие и благополучие.
Според преданието от Ибн Аббас (радияллаху анх):
„Аллах създал майка ни Хавва от мъртвото ребро на Адем. По това време Адем (алейхисселям) спял. Когато се е събудил и видял до себе си Хавва като една фиданка, сърцето му я възжелало и протегнал ръка към нея. Тогава ангелите се провикнали:
„ - О, Адем, не я докосвай!... Все още не си венчан!...” По-късно Адем и Хавва били венчани. Условието на мехира (задължителния откуп) било да отправят три пъти поздрав за Мухаммед Мустафа (салляллаху алейхи ве селлем). Това била първата венчавка пред Аллах и пред Мухаммедовата реалност. По такъв начин поздравът към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) придобил възвишен смисъл и го изпълнил с милост, благодат и щедрост.
Според предание на Омер (радияллаху анх) след известно време Адем (алейхисселям) заради неволната си грешка се помолил на Всевишния Аллах за прошка чрез Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) с думите:
- О, Господарю! Моля те да ми простиш заради Мухаммед!...”
Всевишният Аллах го попитал:
„ - О, Адем! Откъде познаваш Мухаммед, когото все още не съм създал?” Адем (алейхисселям) му отговорил:
„ - О, Аллах! Когато Ти ме създаде със Своето могъщество и ми вдъхна от Своя дух, повдигнах главата си и видях над клоните ка арша (трона), че пише «ЛЯ ИЛЯХЕ ИЛЛЯЛЛАХ МУХАММЕДУН РАСУЛЮЛЛАХ» (Няма друг бог освен Аллах, Мухаммед е Пратеникът на Аллах). Тогава разбрах, че Ти бе съчетал името Си с най-любимия от създанията Си!...
След това Великият Аллах казал:
„Правилно каза, о, Адем! Наистина той е най-любимият за Мен от всички създания; (когато Ме молиш) моли Ме заради него! Аз те опростих (защото ти Ме помоли за него). Знай, че ако го нямаше Мухаммед, нямаше да те създам.” (Хаким. Мустредрек, т. 2, 672; Бейхаки. Деляил, т. 5, 488-489)

Според информацията, с която разполагаме от източниците, една от кърмачките на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е била щастливата Сювейбе. Тя била робиня на един от най-големите врагове на Пратеника – Ебу Лехеб, който е и негов чичо.
Когато Сювейбе известила Ебу Лехеб, че му се родил племенник, поради родствената си обвързаност я освободил. Тази негова радост, породена само от обвързаността към рода му, станала причина да бъде намалено мъчението му през нощите срещу понеделник.
След смъртта на Ебу Лехеб една нощ го сънували и го попитали:
„ – О, Ебу Лехеб, какво е положението ти?” Ебу Лехеб отговорил:
„ – В ада съм! В мъчение!... Само в нощите срещу понеделник мъчението ми се облекчава. През тези нощи изсмуквам вода измежду пръстите си, което ме успокоява, защото в понеделник сутринта Сювейбе бе дотърчала при мен да ме извести за рождението на Божия Пратеник (салляллаху алейхи ве селлем), и затова аз я освободих от робство. В замяна на това Аллах се смили над мен, като облекчава мъчението ми през нощите срещу понеделник.”
Ислямският учен Ибн Джезери е казал:
„ – Дори неверник като Ебу Лехеб се възползва от милостта на Аллах в Джехеннема (Ада) единствено затова, че е проявил уважение към Пророка от обвързаност към племето си в деня, в който се е родил Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), а какви благодеяния и щедрост може да получи от Всевишния Аллах един вярващ, който почете тази нощ от любов към Вечната гордост на Вселената, разтваряйки сърцето и трапезата си!.. Онова, което подобава, е да се заредим с духовна енергия, като се изнасят многобройни беседи през месеца, в който се е родил; като се дават гощавки за мюсюлманите, за да се извлече полза от атмосферата на този благословен месец; да се спечелят сърцата на бедните, сираците, самотните, слабите, наскърбените, като им се раздава садака (милостиня) и се чете Коранът...”

Този сирак и неук не се е учил от хората, той е изпратен кaто спасител на цялото човечество, вестител за неведомото и който учи другите на Истината.
Муса (алейхисселям) е донесъл някои Божии закони (повели). Давуд (алейхисселям) бил известен с превъзходните си и мелодични молитви към Аллах. Иса (алейхисселям) бил изпратен, за да учи хората на добър нрав, въздържаност в задоволство към земните блага. Пратеникът на исляма Мухаммед Мустафа (салляллаху алейхи ве селлем) е донесъл всички тези неща. Постановил е Божиите повели. Показал е как да се пречиства сърцето и как човек да се моли на Аллах. Научил е най-добрия нрав и с живота си е бил за пример. Съветвал е хората да не се поддават на измамния разкош в земния живот. Накратко, събрал е в личността и поведението си компетентността и мисията на всички пратеници. Произхождал е от знатен род, притежавал е благородно възпитание, блажена красота и съвършенство.
Несъмнено четирийсетата му годишнина е повратна точка за човечеството.
Четирийсет години той е живял в невежо общество. Повечето от неговите превъзходства, които по-късно щял да демонстрира, били все още неизвестни за неговия народ. Не бил известен като държавен лидер, проповедник и оратор. Не само че не бил известен като велик пълководец, но дори не бил и обикновен войник. Не го чували да говори за историята на редишните пратеници и народи, за Съдния ден, нито пък за Дженнета (Рая) или Джехеннема (Ада). Той е живял превъзходен живот, изпълнен с висш морал. Но след като се върнал от пещерата Хира с Божието откровение, коренно се променил.
Когато започнал да призовава, цяла Арабия била смразена от страх и вцепенение. Превъзходното му красноречие и ораторското изкуство им въздействали чудодейно. Изведнъж надпреварата в поезията, литературата и красноречието стихнала. Оттук нататък никой поет не закачвал на стената на Кябе своя стих, с който бил спечелил съревнованието. По този начин една многовековна традиция останала в историята. Дори дъщерята на известния Имриу’л-Кайс, след като чула текст от Корана и останала смаяна, казала:
„ – Това не е слово на човек! Ако на света има такива слова, стиховете на баща ми трябва да бъдат свалени от стената на Кябе! Отидете и ги свалете, а на тяхно място закачете тези слова!...”

Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) отправил предизвикателство към целия свят да измислят сура , подобна на сурите от Корана. И ако имат помощници, други освен Аллах, да ги призоват на помощ, но и до днес това предизвикателство остава без отговор...
Великият Аллах повелява:
„А ако се съмнявате в това, което сме низпослали на Нашия раб, донесете една еура, подобна на неговите, и призовете вашите свидетели освен Аллах, ако говорите истината!” (Ел-Бакара, 2: 23)

Един неук човек, появил се в едно невежо общество, далеч от цивилизацията, с науката и мъдростта си оставил безсилни своите съвременници и чак до Съдния ден ще бъде недостижим със своите безброй чудеса. Коранът засяга както минали исторически събития, така и много научни въпроси, свързани с бъдещето, като от 1400 години до днес нито едно научно откритие не е могло да го опровергае. Всяка година обаче дори известните съвременни световни енциклопедии добавят по един том с корекции и обновяване на текстовете си.
Пейгамберът (салляллаху алейхи веселлем) действително потвърдил, че е халифът (наместникът) на Аллах на земята, който е изпратен за цялото човечество.
Той поставил най-съвършените социални, културни, икономически, обществени, управленски и международни правила, истински мъдрости могат да се разберат от най-добрите учени след дългогодишни проучвания и широк опит във връзка с човека и материята. Несъмнено, колкото повече човечество се развива в областта на научната теория и практическия толкова по-добре се разбира Мухаммедовата истина.
Въпреки че този Велик Пратеник не е държал никога меч в ръката си, не е минавал през военно обучение и само веднъж е участвал в битка, и то като наблюдател, с дълбокото си милосърдие към цялото човечество се превърнал в истински воин – участвал в най-тежките битки в името на тевхид (вярата в единия Аллах), което е нужно за обществения мир. В повечето случаи войската му била по-малобройна в сравнение с вражеската, но все пак за девет години успял да завоюва цяла Арабия. С военната тактика и духовната сила, които вдъхвал у дивите и недисциплинирани хора от своята епоха, Мухаммед (салляллаaxy алейхи ве селлем) постигнал знаменателни успехи и победи. Неговите последователи успели да разгромят дори най-мощните за времето си империи – Римската и Персийската. Така се осъществили неговите предизвестия и обещания според по-ранните му думи:
“Кажете „Ля иляхе илляллах", за да бъдат ваши Иран и Византия!”
Въпреки неблагоприятните условия Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи веселлем) извършил най-голямата революция в човешката история – спрял агресията на угнетителите и утешил угнетените. Благословените му ръце станали гребени за косите на сираците. Утешителните му лъчи отдалечили сърцата от скръбта.
Колко хубаво е изразил това турският поет Мехмед Акиф:

Бе пораснал Сирака и станал на четиридесет (години), кървавите крака, газещи главите, се осъзнаха. На един дъх спаси човечеството този непорочен,
с един дъх повали Кайзера и Кисра (Персия)! Съживи се слабостта, чието единствено право бе да бъде тъпкана!
Погина гнетът, който се не сещаше да залезе!
Да! Бе милост за световете, затова простря исляма и крилете си над страни, очакващи справедливостта.
Светът каквото притежава, дължи на него!
Задължено му е обществото, задължен му е човекът... На този безгрешен му е задължено човечеството цяло.
О, Господи, възкреси ни на Съдния ден с тази вяра!...

Ако Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), събрал в себе си всички добродетели, не беше удостоил света с идването си, хората до Съдния ден биха страдали под лапите на гнета и жестокостта – слабите биха били роби на силните. Равновесието щеше да се наруши и да клони в полза на злото. Светът щеше да принадлежи на потисниците и силните.
По този повод поетът е казал:

„О, Пратенико на Аллах!
Ако ти не бе дошъл на света,
розите нямаше да цъфтят,
славеите нямаше да пеят,
светът щеше да е непознат за Адем.
Битието нямаше да има смисъл и щеше да тъне в скръб!”

Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) участвал в 27 битки и около 44 или 50 малки похода, наричани Серийе. Ислямът бе утвърден със завоюването на Мекка и завършен със следното знамение от Корана:
„... Днес изградих за вас вашата религия и изпълних Своята благодат към вас, и одобрих исляма за ваша религия...” (Ел-Маиде, 5: 3)

Вече бе настъпило времето за най-голямата раздяла и най-голямата среща. Един ден преди да се разболее, Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) отишъл в гробището Дженне-тул Баки, намиращо се в Медина. Отправил следната дуа (призив):
“О, Аллах! Опрости намиращите се тук!”
Така се простил с умрелите. След като се върнал, дошло време да се прости и със сподвижниците си. За последен път наставлявал, като накрая изрекъл следните слова:
“Великият Аллах остави един от Своите раби да избере между украсите на земния живот и благата при Аллах. Този роб избра благата при Аллах!...”
След тези думи Ебу Бекир (радияллаху анх) с чувствителното си сърце разбрал, че това е прощално обръщение на Хазрети Мухаммед. Много се натъжил. Душата му се изпълнила с тъга, започнал да плаче и казал:
..О, Пратенико на Аллах! Готови сме за теб да жертваме и бащите си, и майките си, и душите си, и децата си...!”
Никой друг от присъстващите не могъл да разбере това дьлбоко чувство и деликатност на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), защото, както е споменато в айета - „... и бе един от двамата...”, в пещерата Севр бил само Ебу Бекир (радияллаху анх). За него Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Всичко, което имам в сърцето си, разкрих на Ебу Бекир!...”
След като сподвижниците видели, че многопочитаният приятел на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) Ебу Бекир плаче, учудено си казали:
„Не ви ли учудва плачът на този старец, след като Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) спомена за праведния раб, който желае да отиде при своя Господар?...”
Когато досетливо Ебу Бекир (радияллаху анх) разбрал за тъжната раздяла с Пейгамбера, започнал да стене като ней .
(М. Асъм Кьоксал. История на исляма, т. 11, 35-36)
Господарката на дженнетските (райските) жени – Фатима (радияллаху анха) – толкова се натъжила заради временната раздяла с благословения си баща – Пратеника на милостта, че казала:
„Когато Гордостта на вселената (салляллаху алейхи ве селлем) се пресели в отвъдния свят (ахирета), ме сполетя такава мъка, че ако бе сполетяла тъмнината, тя щеше да промени облика си.”
За нас, живите, той остави два прекрасни пътеводителя – Корана и сюннета. Те са предписанието за земното и отвъдното щастие – вечният спомен за Светлината на битието Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
След като се върнал в Медина, в резултат на тежко боледуване, което продължило тринайсет дни, на 8 юни 632 г. (12 рабиулеввел 11 г. по хиджра), понеделник, за него се разтворили небесните селения и се срещнал с най-прекрасния си покровител.
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) имал пророчески белег на гърба между двете си лопатки. Много от сподвижниците изпитвали силно желание да целунат този белег. Имам Бейхаки казва:
„След като Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се преселил в отвъдния свят, по неговото благословено лице не се забелязала никаква промяна, поради това сподвижниците изпаднали в съмнение за смъртта му. Есма (радияллаху анха) я потвърдила чрез пророческия белег. След като видяла, че белега го няма, разбрала, че той е починал.” (Тирмизи)
Религията била изградена. Сподвижниците лично потвърдили, че е известена на хората, и било поискано и Всевишният Аллах да засвидетелства това. След което Светлината на битието (салляллаху алейхи весселлем) бил призован във вечния дом.

Пейгамберът (салляллаху алейхи весселлем) бил роден на дванадесетия ден на месец рабиулеввел в понеделник. Тогава му била вдъхната и пророческата мисия от Всевишния Аллах. Ебу Катаде предава следното:
„(Пейгамберът) бил попитан за говеенето в понеделник. Той отговорил:
- Този ден е рожденият ми ден и в този ден ми бе дадено пророчеството...” (Муслим)
Отново на дванайсетия ден на месец рабиулеввел в понеделник сутринта влязъл в Медина и поставил основите на ислямската държава, която ще съществува до Съдния ден. И накрая, пак на дванайсетия ден на месец рабиулеввел в понеделник, се преселил в отвъдния свят. Според Божията мъдрост рождението му, пророчеството му, преселението му и смъртта му се свързват с дванайсетия ден на месец рабиулеввел – понеделник, което е признак за свещеното значение на този месец. Според проявлението на великолепието и красотата на Аллах в този месец се изпитват заедно радост, вълнение и тъга. Радостта от идването му и скръбта за смъртта му се изпитват едновременно. Той чака с милосърдие своята общност в отвъдното, за да се застъпи за нея.
Преселението на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) от земния в отвъдния свят и изневярата на земния живот, който останал лишен от Пророка, са описани от Азиз Махмуд Хюдаи по следния начин: