ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-3

Оценка на езичниците за живота на
Пратеника на милостта

До такава степен Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) спечелил доверието на арабите в периода на невежеството, че веднъж неговият безмилостен враг Ебу Джехил му казал:
.,О, Мухаммед! Аз не казвам, че си лъжец. Но не желая това, което си донесъл...”
Дори най-големите му врагове, въпреки че с разума си приемали неговото пророчество, го отхвърляли само заради злобата, която изпитвали към него.
В едно от знаменията на Корана се казва:
„Ние знаем, че те наскърбява онова, което казват. Но не теб взимат за лъжец, а всъщност угнетителите отричат знаменията на Аллах.” (Ел-Енам, 6: 33)


През 628 г. византийският император Херакъл победил персите и когато се върнал в Сирия, получил писмо от Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем), чрез което го призовал към исляма. Владетелят проявил интерес към писмото, но към това, какво означава този призив. Затова заповядал да му доведат някои от сънародниците на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) и им задал няколко въпроса. В този момент в Сирия се намирал един от най-големите врагове на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) – Ебу Суфян, който водел мекканските търговци. Това била шестата година по хиджра, откакто Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) бил в примирие с Курейшите. Хората на Херакъл случайно ги срещнали и ги отвели при императора. В този момент Херакъл и хората му били в Ерусалим. Херакъл ги приел, докато при него се намирали видни римски личности, и заповядал да дове¬дат преводач. По заповед на императора преводачът попитал:
„Кой от вас по произход е най-близък на този човек, който твърди, че е пророк?
Ебу Суфян казал:
„Аз съм му най-близък.”
След това Херакъл казал:
„– Доведете и останалите! Нека, докато разговарям с него, и те да са тук!”
После се обърнал към преводача:
„– Кажи им, че ще задам на този човек няколко въпроса за тази личност. Ако той ме лъже, нека ми кажат!”
По-късно Ебу Суфян, когато разказвал за това събитие, казал:
„Кълна се в Аллах, ако не се срамувах, че приятелите ми ще кажат, че съм излъгал за него, щях да излъжа.”
И продължил да разказва:
„Първият въпрос, който Херакъл отправи към мен, бе:
– Какъв е неговият произход? Аз отговорих:
– Неговият произход е знатен!
И Херакъл продължил да разпитва:
– Има ли някой от вас, който да е казал преди него, че е пророк?
Отговорих:
– Няма...
– Имало ли е владетели сред предците му?
– Не!... – отговорих. Попита:
– Онези, които го следват, видни хора ли са, или са от нисшето съсловие?
– От нисшето съсловие са – отговорих. Попита:
– Онези, които го следват, увеличават ли се, или намаляват?
Казах:
– Увеличават се...
Пак попита:
– Сред онези, които са приели неговата религия, има ли такива, които да са се отвърнали от нея?
Казах:
- Няма!...
Попита:
- Преди да твърди това, упреквали ли сте го в лъжа?
Казах:
-Не!...
И пак попита:
- Имало ли е случай да не държи на думата си?
На което отговорих:
- Не! Държи на думата си, само че в момента с него имаме временно споразумение и не знаем как ще постъпи!
Ебу Суфян казал:
- Не можах да намеря друго освен това, за да го наклеве¬тя!...
Попита:
- Воювахте ли с него?
Казах:
-Да. Попита:
- Как завършваха битките?
Отговорих:
- Понякога той побеждаваше, понякога – ние.
Попита:
- Какво ви повелява той?
Казах:
- Повелява ни да служим само на Аллах, да не съдружаваме с Него, да се откажем от идолите, на които са служили нашите предци. Също така ни повелява да отслужваме намаз, да бъдем праведни, да пазим целомъдрието си и да поддържаме роднин¬ските връзки!
След това Херакъл казал на преводача:
- Кажи му!
Попитах за произхода му, ти каза, че има знатно потекло. Пейгамберите са такива, избират се измежду знатните от пле-мената.
Попитах дали някой друг преди него е твърдял същото (че е Пейгамбер). Ти каза: „Не!” Ако преди него е имало друг, който да твърди това, той щеше да вземе него за пример.
Попитах дали измежду предците му е имало крале – ти каза, че не е имало. Аз казвам, че ако е имало някой от предците, който да е бил крал, той щеше да иска да върне владението му.
Попитах дали сте го чували по-рано да лъже – каза, че не сте го чували! Аз знам, че един човек, който не изрича лъжа спрямо хората, не изрича лъжа и спрямо Аллах!
Попитах дали онези, които го следват, са видни личности или от нисшите съсловия – каза, че са от нисшите съсловия. Всъщност първоначално пратениците ги следват такива хора.
Попитах дали тези, които го следват, се увеличават или намаляват – каза, че се увеличават. Една от особеностите на истинската религия е, че последователите й се увеличават, докато призоваването към нея приключи.
Попитах дали има такива, които след като са приели негова¬та религия, по-късно са се отвърнали от нея – каза, че няма. Когато радостта, породена от вярата, се вкорени в сърцето, става така.
Попитах дали се е случвало да не държи на думата си. Ти каза: „Не”! Пратениците не се отричат от думата си.
Попитах какво ви повелява. Ти каза, че ви повелява да служите само на Аллах, нищо да не съдружавате с Него, да изоставите идолите. Повелява ви също да отслужвате намаза, да бъдете праведни и да пазите целомъдрието си.
Ако това, което каза, е вярно, в най-скоро време тази лич-ност ще владее земите под краката ми. Всъщност аз знаех, че този Пратеник ще дойде, но не предполагах, че ще е от вас. Ако знам, че ще мога да отида при него, бих направил всичко, за да го срещна. Ако бях при него, щях да измия краката му.”
После Херакъл поискал писмото от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), което било изпратено чрез Дихйе на упра¬вителя на Бусра, а оттам – на него. Човекът, който го донесъл, го дал на Херакъл. Той го прочел.
В писмото пишело следното:
„Бисмилляхиррахманиррахим (В името на Всемилостиви-ят и Милосърден Аллах).
От раба и Пратеника на Аллах – Мухаммед, за великия владетел на римляните!
Мир на онези, които следват напътствието!
Аз те призовавам към исляма. Приеми исляма, за да бъдеш в мир и Аллах да те възнагради двойно. В противен случай грехът на поданиците ти ще е върху теб.”
“Кажи: „О, хора на Писанието, елате към едно общо слово между нас и вас – да не служим на друг освен на Аллах и да не Го съдружаваме с нищо, и едни от нас да не приемат други за господари освен Аллах!” А отвърнат ли се, кажете: „Засвидетелствайте, че сме мюсюлмани!” (Али Имран, 3: 64)
Ебу Суфян продължил разказа си:
„След като Херакъл приключи с думите си и прочете писмо¬то, вдигна се шум и се чуха високи гласове. Изведоха ни навън и казах на приятелите си:
„Делото на Мухаммед се разчу. Кралете започнаха да го следват. Погледнете, дори владетелят на Бени Асфар (Херакъл) се страхува от него. Оттогава никога вече не загубих вярата си, че скоро той ще успее. И накрая Аллах ме дари с исляма!...” (Бухари. Китабу'л-Джихад, 102)


Според нас човечното отношение на римския император Херакъл към онова, което чул за исляма, не се дължало един-ствено на собственото му благородство. Изопачаването на християнската религия, която в същността си е била божестве¬на религия и се е основавала на единобожието, по онова време било все още ново явление.
Споровете са известни в историята с името Битката на иконите и продължили около двеста години. Когато приклю-чили, църквите се напълнили с изображения и статуи. Хрис-тиянството било отдалечено от вярата в единния бог и смире-но се покорило на системата, наречена еканим-и селясе –триединство. Така една истинска религия загубила своята същност и съвсем естествено ислямът бил изпратен, за да поднови „истинската вяра”. Исторически факт е, че по това време все още се намирали хора, които пазели старата вяра в единния бог. Например Абисинският крал Неджаши (Негус) като държавен водач също проявил благородно отношение към сподвижниците на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) при преселението им в Абисиния поради непосилните мъчения, на които били подлагани от езичниците. Дори с тоягата в ръката си начертал една линия на земята и казал:
„Няма разлика дори колкото тази черта между онова, което казахте, и моята вяра!” Той пък бил последовател на учението „Арий”, което било запазило вярата в единния бог.
Предполага се, че и Херакъл притежавал такава вяра. Но няма историческо доказателство, което да потвърди, че е по-вярвал в посланието на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Този факт за пореден път доказва, че вярата е въпрос на съдба. От друга страна, това показва, че дори онези, които не вярвали в пророчеството му, признавали неговата почтеност и превъзходната му личност. Преди да се пресели в Медина, Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) съхранявал при себе си поверени му от езичниците различни ценности и затова упълномощил Али (радияллаху анх) да ги върне на собствени¬ците им.


В своите стихове поетът Кемал Едиб Кюркчюоглу учтиво предупреждава и наставлява нехайните вярващи, които са да-леч от сюннета на Расулюллах (салляллаху алейхи ве сел-лем) – неговия път, който обединява всички споменати и не-споменати дотук от нас красоти.

Жалко, жалко за онзи, който е далеч от почитта!
Това е огромна загуба за нехайния и в двата свята!

Нека Всевишният Аллах ни стори достойна общност, която да бъде привързана към Него с любов! Защото Расулюллах салляллаху алейхи ве селлем) бе недостижим по милосърдие н състрадателност!...
Не е ли достатъчно свидетелство за неговата недостижима всеотдайност, преданост, милост и състрадание това, че той с всички сили се стремял да напътства хората, а в замяна бил унижаван и замерван с камъни. Въпреки всичко Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) се молел за доброто на тези хора. Зейд ибн Харисе му казал:
„– О, Пратенико! Те смятат своето несправедливо отноше-ние за уместно... А ти все още се молиш за тяхното добро?”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) отговорил:
„– Че какво друго мога да направя! Аз съм изпратен не за наказание, а за милост...”
В заключение можем да кажем, че ако някои бедни духом хора въобще не се колебаят да оприличат Кришна и Буда с Аллах, да наричат пратеника Иса (алейхисселям) „син Божи”, да приемат Фараона и Немрут за богове, дори да изпитват обожание към животните, огъня и природните явления, то те много лесно биха приели една Велика личност като Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) за Бог.
Обаче Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) опреде¬лял себе си така:
„Кажи: „Аз съм само човек като вас и ми се разкрива само...” (Ел-Кехф, 18: 110)


Към израза „Ешхедю енля иляхе илляллах ве ешедю енне Мухаммеден абдуху ве расулюх.” (Свидетелствам, че няма Бог освен Аллах и пак свидетелствам, че Мухаммед е Негов раб и пратеник), с който се потвърждава пророчеството му, той настоятелно добавил думата абдуху (Негов раб), за да предпази общността си да не изпадне в заблуда, както се случило с предишните народи.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) винаги твърдял, че е слаб. По този повод е казал:
„Никой не може да влезе в Дженнета посредством дела¬та и служенето си (ибадета)!”
Сподвижниците, учудени, го попитали:
„И ти ли, о, Пратенико!”
На което отговорил:
„Да и аз!... Само ако благоволението на моя Господар ме настигне. Защото, ако Неговата благосклонност, милост и опрощение не ме сполетят, аз не мога да вляза в Дженнета и моите дела не ще ме избавят!” (Бухари. Рикак, 18; Муслим. Мунафикун, 71-72)
Тези толкова много повели, от които дори и една подобна човечеството не може да изложи, са велико благодеяние от Аллах към Неговите раби. Каква деликатност, чудноватост, поучителност и преданост носи в себе си този призив. Истина-та за Корана и сюннета (примера на Пейгамбера – салляллаху алейхи ве селлем) може да бъде разбрана единствено ако чо¬век проникне в необикновения нрав и дълбоката душевност на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Никой смъртен не е успял да опише неговата същност и да я разкрие както подобава. Учените, мислителите, както и Джибрил, считали за чест да следват неговия път и да се възползват от неговата благодат.
Мисията на всички пратеници с изключение на Първенеца на Вселената (Мухаммед – салляллаху алейхи ве селлем) е ограничена в определено време и място. Затова много малко от техните дела са стигнали до нас. Но всички дела на Пейгам¬бера (салляллаху алейхи ве селлем) с най-малката подробност, дори и интимният му живот са стигнали до нас чрез достовер¬ни предания, отнасящи се за всяко време и място до Съдния ден. Причината за това е Божията воля, Която го определила да бъде Пейгамберът „на последното време” като „прекрасен”, т. е. съвършен, пример.
Затова Великият Аллах в Корана не се заклева в никой друг пратеник освен в живота на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) с думите „ле амрук” – “кълна се в твоя живот”.

Колко прекрасно е описано това от шейх Галиб:
„О, Господарю
Ти си господарят на пратениците и царят на възхвалените!
О, Господарю!
Ти си вечно щастие и лек за безнадеждните!
О, Господарю!
Ти си водачът в Деня на страшния съд!
О, Господарю!
Ти си Пейгамберът, потвърден с берат като „Кълна се в твоя живот!”...
О, Господарю!
Ти си Ахмед (Най-прославения), ти си Махмуд (Прославения), ти си Мухаммед!
О, Господарю!
Ти си утвърден водач за нас от Аллах!”
Друга особеност, характерна само за Пейгамбера (саллял-лаху алейхи ве селлем), е, че Всевишният Аллах в Корана се обръща към другите пратеници с техните имена – „О, Адем”, „О, Нух”, „О, Ибрахим”, „О, Муса”, „О, Давуд”, „О, Иса”, „О, Зекерия”, „О, Яхя”, докато към Него (салляллаху алейхи ве селлем) се обръща не на име, а с качествата му: „О, Пратени-ко”; „О, Пророче”; „О, ти, който се загръщаш”; „О, ти, който се обвиваш (в своите одежди)”. По този начин е показано какво трябва да бъде отношението ни към Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Никога не забравяй да отправяш поздрави към него! Защо-то имаш нужда от неговото посредничество и застъпничество в най-страшния ден.