ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-10

ЧУДЕСАТА НА ПРАТЕНИКА
НА МИЛОСТТА В СВЕЩЕНИЯ КОРАН

Всевишният Аллах, за да напъти рабите Си, освен че ги дарил с редица превъзходни качества, натоварил праведните сред тях с вродените им изключителни качества да бъдат техни водачи на останалите. Удостоените с откровение праведни раби са пейгамберите. Благословените пратеници, които представляват пример за подражание на общностите, са натоварени с три неща:
а) Да предават думите на Аллах;
б) Да пречистват душите (от неверието);
в) Да учат хората на Книгата (на Аллах) и на мъдрост.
Изпращането на пейгамбери е изключителен дар за хората. За да обхване цялото човечество, Аллах Теаля започнал с Адем (алейхисселям). Той е първият човек и пратеник.
Според закона на Аллах религията трябва да се подновява чрез някои допълнителни предписания в съответствие с развитието на обществото, за да не се допусне изопачаване на Божествените повели в процеса на увеличаващия се период в съществуването на хората и изпратените в тяхна помощ пейгамбери. Този процес започнал от Адем (алейхисселям) и продължил до последния пророк – Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). В Свещения Коран са споменати имената на двайсет и осем пейгамбери. Според преданията броят им е повече от двайсет хиляди. Трябва да се знае, че изпращането на пейгамбери на всеки народ, за да призовават към правия път е ислямска истина. В противен случай би било несправедливо да се наказват отклонилите се от правия път народи. Това развитие в Божието откровение било необходимо и завършило с последния пейгамбер Мухаммед Мустафа (салляллаху алейхи ве селлем). От този момент нататък докато свят светува свещеният Коран като завършек на откровението, според което събитията по всяко време и на всяко място ще се развиват съобразно него, ще дава отговор на всеки въпрос и проблем. От това произтичат недостижимото чудо и мъдростите на Корана.
Исторически факт е, че всеки пейгамбер се проявявал по много превъзходни начини в зависимост от нуждата в светната епоха. По времето на Иса (алейхисселям) най-разпространената наука била медицината, а най-влиятелните хора били лекуващите лекари. Поради това на Иса (алейхисселям) му било дадено чудото, което направило лекарите безпомощни: съживяването на мъртвите!... Чудото на Муса (алейхисселям), което накарало магьосниците да замълчат, се основава на същата мъдрост.
Тъй като пророчеството на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) се отнасяло за всяко време и място до Съдния ден, той притежавал компетентността, способността чудесата на предишните пророци, като стоял над всички тях. Ето защо повечето свои дела той извършвал съгласно човешките потребности, поради необходимостта да бъде постоянен пример за хората.
По времето на Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем) били разпространени поезията, литературата и красноречието, затова най-уважаваните и тези, които будели най-голяма завист сред другите, били хората, отличаващи се със способностите си в тази насока.
Целта на чудесата била да въздейства върху всички, дори и върху онези, които били най-почитани и най-уважавани, за да последват пейгамберите. Затова чудото на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), допълващо другите чудеса, се основава на най-голямото от всички чудеса – Свещения Коран. Чудо¬то е нещо необикновено, което се случва с пейгамберите и чиято цел е чрез него да се въздейства върху хората. Така Свещеният Коран, който бил низпослан на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), е път и средство за призоваването на хората към съдържанието му като едно недостижимо чудо. Поради това съдържанието на Корана, което е от Бога, но е представено на хората чрез ръката на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) като един вечен факел, въздействало дълбо¬ко върху хората от „Щастливия век”, които разбирали от крас¬норечие и ораторство, и ги накарало да последват Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Типичен пример е Омeр (радияллаху анх), който последвал Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем) с най-лошото намерение (да го убие), но след като случайно чул малка част от Корана, със светкавична скорост преминал от едната крайност към другата и открил кармичното напътствие.
Затова заедно с неизброимите чудеса, като: избликналата от пръстите на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) вода; нахранването на стотици хора с малко количе-ство храна; прекланянето на дърветата пред него с думите на почит „ес-Селяму алейке, я, Расулюллах!”; стенанието на дънера (Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) първона¬чално четял хутбетата си върху този дънер, но след известно време, когато бил направен нов минбер, той започнал да из¬ползва него, а дънерът не издържал на раздялата с Пейгамбера и започнал да стене), най-голямото и вечно чудо до Съдния ден ще остане Свещеният Коран.
Това е подтвърдено и в Книгата на Аллах. Всевишният Аллах повелява:
„И рекоха [неверниците]: „Защо не му бяха низпослани и други знамения от неговия Господ?" Кажи: „Знамения¬та са само от Аллах, а аз съм само явен предупредител.” Не им ли бе достатъчно, че ти низпослахме Книгата, коя¬то се чете пред тях? В това има милост и поучение за хора вярващи.”
(Ел-Аикебут, 29: 50-51)

Тези айети били низпослани поради желанието на ужасени¬те и замаяни араби Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) да покаже доказателство за пророчеството си; айетите показват, че най-голямото доказателство и чудо е Коранът.
Свещеният Коран е последната Божия книга, която изцяло е плод на откровението.


Откровението е известяване по загадъчен начин на напътства¬щите заповеди и забраните от Всевишния Аллах чрез пратени¬ците му за хората. Тъй като хората с ограничения си разум са неспособни да разберат Божиите и отвъдните истини, те са известени на пратениците чрез откровения от страна на Аллах. Поради това Свещеният Коран е книга на чудесата, която всеобхватно представя Божиите и отвъдните истини.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), когато получа¬вал откровение, надскачал нормалното си човешко състояние и се издигал до положение на ангел. Затова в него се откроява¬ли някои необикновени неща:
Благословеното му тяло натежавало; например, ако се на-мирал върху камилата си, тя се принуждавала да клекне, а ако стояла права, краката й се свивали до толкова, че сякаш щели да се счупят.
Зейд бин Сабит (радияллаху анх) разказва:
„Един ден бях при Расулюллах (салляллаху алейхи ве сел-лем). Тъй като бяхме много (седяхме на колене), коляното му се намираше върху моето. Изведнъж му дойде откровение. Тогава почувствах такава тежест, че се уплаших да не би да ми се счупи костта на прасеца. Кълна се в Аллах, ако до мен не беше Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), щях да изпи¬щя от болка и да си отместя крака.” (Бухари, Тирмизи)
Понякога, когато получавал вахий (откровение), Пейгам-берът (салляллаху алейхи ве селлем) изпадал в съсредоточава¬не, без да губи съзнание. От него излизали гласове, около него се чувал шум, наподобяващ рояк пчели, а благословеното му чело се изпотявало дори и в студено време.
Някои ориенталисти и немюсюлмани се опитали да обяснят това състояние с болестта епилепсия, но то нямало връзка с епилепсията. Защото:
1. Когато епилептикът е в криза, от жестоките болки той получава гърчове и се нарушава душевното му състояние, а след като кризата отмине, той се чувства отпаднал и изпитва силна болка. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) обаче не изпадал в такива болезнени състояния, а напротив, приемал времето между откровенията като пренебрежение към себе си и с огромно желание чакал следващото откровение. А когато то дойдело, изпитвал неописуема радост.
2. Тези състояния, в които изпадал по време на получаване на откровение, не се проявявали всеки път. Понякога Пейгам-берът (салляллаху алейхи ве селлем) не излизал от нормалното си състояние.
3. Както е известно и от медицината, болният от епилепсия изцяло загубва способността си да мисли, не усеща какво става около него и изцяло изгубва съзнание. А Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) чрез откровението, което получавал, съобщавал на хората айетите от Корана, който обединява най-съвършените образци в различните области: право, морал, служене, разкази, поучения и т. н.
Следователно трябва добре да се помисли: възможно ли е едно слово (Коранът), което остави немощни хората и джино-вете да сътворят подобна дори на най-малката част от него, да бъде плод на болен от епилепсия човек? Всеизвестна истина, е че Свещеният Коран е дарен на Пейгамбера (салляллаху алей¬хи веселлем) и на човечеството от Всевишния Аллах.
4. Епилептикът в криза трепери силно, а такова явление при вахий не се наблюдавало, което показва колко неуместни са подобни твърдения.
5. Пак по време на криза епилептикът говори безсмислици, а по време на вахий при Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) това никога не се случвало. Коранът, който е низпослан на него, бил съвършен за хората, и всичко това е едно от доказателствата, което опровергава твърденията на опонентите му.
За съжаление, хиляди нещастни хора, болни от епилепсия, са живели на земята, но нито един от тях, разбира се, не е могъл да основе такава съвършена религия, която да е валид-на за вселената до Съдния ден.
През 1848 г. един свещенослужител християнин се обърнал с молба към Френската академия на науките да подготвят доклад като вид съдебно потвърждение, че онова, което било низпослано на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), не е никакъв вахий, а е чисто и просто плод на епилептичноболен човек. Френските учени извършили задълбочени изследвания и съвсем безпристрастно отхвърлили молбата на свещенослу¬жителя, като представили потвърден с доказателства научен доклад. От него ставало ясно, че извършеното от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) няма никаква връзка с болестта епилепсия, тъй като никой епилептик не би издържал да му бъдат низпослани 6666 айета .
Откровението е изцяло Божие дело. То е далеч от човешко-то поведение и състояние, в което не може да има ни най-малка изкуствена намеса.
Например Коранът, който Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) донесе като Божи дар на човечеството, е изпълнен с различни неизброими чудеса. Искаме да представим някои от тях (чудесата) в Думите на Аллах (Келямуллах), в чиито тайни сме неспособни да проникнем напълно.

Стил и Красноречие
Стилът и красноречието са две от най-силните страни на Корана.
Красноречие означава изразяване по начин, който е най-подходящ за целта, темата и събеседника. Свещеният Коран осъществява това по най-прекрасния начин във всяка разглеж¬дана тема. Той е шедьовър от гледна точка на красноречието. В думите, които използва, в изреченията, които съставя, и в значението, което изразява, не е възможно да се открие и най-малък недостатък.
Коранът е чудото на словото. С тази своя особеност той отправя предизвикателство към арабите, които по онова време били на върха на ораторството и красноречието, както и към всички джинове и хора да донесат до Съдния ден подобно слово.
В този смисъл Аллах Теаля повелява:
„Нека донесат слово, подобно на него, ако казват исти-ната!”
(Ет-Тур, 52: 34)
Когато езичниците се оказали безсилни пред това Божие предизвикателство, Всевишният Аллах им предложил следни-те условия:
„Или казват: „Той си го е измислил”. Кажи: „Донесете десет сури подобни на неговите - измислени - и позовете когото можете, освен Аллах, ако говорите истината!”
(Худ, И: 13)
„Или казват [за Мухаммед]: „Той го е измислил.” Кажи: „Донесете една сура подобна на неговите и призовете когото можете освен Аллах, ако говорите истината!”
(Юнус, 10: 38)
„А ако се съмнявате в това, което сме низпослали на Нашия раб, донесете една сура, подобна на неговите, и призовете вашите свидетели - освен Аллах - ако говорите истината!”
(Ел-Бакара, 2: 23)
„Кажи: „И да се съберат хората и джиновете, за да създадат подобен на този Коран, те не ще създадат такъв подобен, дори един на друг да си помагат.”
(Ел-Исра, 17: 88)
И до днес усилията на неверниците в опитите им да отклик¬нат на това предизвикателство са безсилни и напразни.
Лъжепророкът Мусейлемету’л-Кеззаб, който се опитал да напише подобни на Корана сури, изпаднал в изключително смешно положение. А онова, което написал, не било нищо друго освен една комична глупост.
В началото някои сури започват с букви като: „Елиф, Лям, Мим”; „Елиф, Лям, Ра”; „Ха, Мим”; „Йа син” и т. н., които се наричат хуруфу мукаттаа (буквени съкращения). Някои от тях представят първия айет на сурата. Смисълът на тези айети е мутешабих (неясен), и единствено Аллах Теаля го знае. По повод хуруфу мукаттаа някои учени изразили следното мне¬ние:
1. Като че ли чрез тези букви Аллах Теаля отправя следното предизвикателство към всички джинове и хора:
„Ето, Коранът, който държите в ръцете си, се състои от тези букви. Хайде! Ако сте способни, направете подобен на него!..”
2. Тези букви са литературен метод, който привлича внима¬нието и го подготвя за темата, която следва. Защото понякога, ако темата е скрита и в нея се навлиза с известни намеци и тайни, се получава по-голямо съсредоточаване на вниманието.
3. Тези букви показват, че ученето започва с тях. Защото арабите дотогава не знаели, че буквите могат да се четат поотделно. За пръв път научили това от Корана.
Накратко хуруфу мукаттаа съдържат тайна, която знае само Аллах Теаля, и са чудо на Корана, който с предизвикателство¬то си остави човечеството безсилно.

Стилистични особености на Корана
Коранът не е поезия и проза, но обединява стилистичните особености и на поезията, и на прозата, в резултат на което съдържа превъзходна хармоничност и мелодичност. Всеки път, когато човек чете Корана, дълбоко в душата си усеща въздей¬ствието на тази мелодичност.
И най-малката промяна в текста на Книгата на Аллах ведна¬га нарушава хармонията и. Един от съвременните ислямски учени, многоуважаваният проф. Мухаммед Хамидуллах, раз¬казва следното по този повод:
„Когато се срещнах с един френски музикант, който приел мюсюлманската вяра, той ми каза, че няма хубава мелодич-ност, когато от сура Ен-Наср се чете айетът „фи ди нилляхи ефваджа. Фе себбих...”. Обясних му, че на „ефваджа” не бива да се спира, а да произнесе „ефваджен – фе себбих”, като слее буквата „н” и „ф”, и че след буквата „н” първо съвсем леко задържа като за буква „в”, без да поема въздух, и след това произнася буквата „ф”. Тогава директно ми отговори:
- Потвърждавам новоприетата си вяра! След твоето разяснение вече нямам никакви възражения към Корана и от гледна точка на музиката. Той е свидетелство за свръхчовешки качества и представлява истински величествена хармония. Кой би допуснал, че тази Велика книга може да се сравни с нещо сътворено от човек?!”
Чрез тази своя особеност Свещеният Коран оказал необикновено влияние върху сърцата на хората. Арабите встъпили на тълпи в исляма, чувайки го от устата на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Всички езичници по съвест приели стила и красноречието на Корана, тъй като не можели да измислят подобен на него. Отхвърляли го само защото не искали да следват един сирак.
След като чул част от Корана, един от видните езичници -Велид ибн Мугийре, в неверието си казал следното, което се разкрива и в няколко айета:
„Размисли той и прецени, и – проклет да е! – как преце-ни! И отново – проклет да е! – как прецени! После поглед-на. После се намръщи и навъси. После се отвърна и се възгордя. И рече: „Това е само разпространена магия. Това е само хорска реч.”
(Ел-Муддессир, 74: 18-25)
Въпреки тези думи се вслушал в съвестта си. Силно впечатлен и замаян, казал:
„Кълна се в Аллах, че преди малко чух някои думи от Мухаммед, които не са нито слово на човек, нито слово на джин. Те са много благозвучни и приятни. Като дърво, чийто връх е с плодове, а земята – изобилна вода. Няма съмнение, че Коранът превъзхожда всичко и не може да бъде надминат.” Така съвестта му била принудена да признае недостижимото красноречие на Корана.
Неудържимите мушрици (езичници), които пречели на хората да слушат Корана, нощем тайно един от друг слушали с наслада Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), докато четял Корана в Кябе, а когато случайно се засичали, взаимно се упреквали с думите:
„Внимавайте никой да не разбере!... Ако хората узнаят за това, кълнем се, че много ще се засрамим и не ще можем да дадем никакво обяснение за поведението си!...” Порицали постъпката си и се споразумели повече да не я повтарят.
Тъй като смисълът на Корана силно въздействал на хората, езичниците вдигали шум, за да не го чуват останалите, или пък им забранявали да го четат.
Красноречието и благозвучността в изразите на Корана се пораждат от хармонията на звуците, т. е. от стила на превъзходната последователност на думите с техните букви, огласовки, удължени и скъсени срички. Коранът звучи с невероятна хармония, която при преминаването на един звук към друг въздейства най-силно върху сърцата. Дори онези, които не разбират смисъла му, се изпълват с удоволствие от неговото неповторимо благозвучие.


Стилът на Корана се основава на баланса между смисъл и израз. Когато говори по даден въпрос, използва най-красноречивия, силен и незаменим израз.
Така Книгата на Аллах поддържа това равновесие по начин, който е характерен само за Него, притежаващия качеството Ел-Келям (Говорещия). Дори и най-силните литератори останали безсилни.
Свещеният Коран представя разказите за предишните пророци, поуките от тях, историята, законодателството, диалектиката, разискванията, ахирета (отвъдния живот), Дженнета, Джехеннема чрез айетите, които едновременно заплашват и благовестяват в зависимост от важността на разказваното в цялостния му вид, като запазват същата хармония в стила и красноречието. И това показва, че Коранът е слово на Бога.
Коранът също така говори на хората, които живеят на различни места в различно време и чието ниво на знание е изключително различно. Тези, които слушат Свещената книга, я схващат в зависимост от своето разбиране, без да губят смисъла й. И тук Коранът надминава силата и възможностите на човека.


В стила на Корана има известни повторения, чрез които истините, върху които се акцентира, се запечатват в съзнанието и сърцето.
Тъй като стилът на Книгата на Аллах е насочен едновременно и към разума, и към сърцето, четящият изпитва спокойствие и радост.
Стилът на Корана е съвсем различен от този на хадисите (преданията) на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Ако Коранът беше негово слово, задължително щеше да прилича на хадисите. Но такава прилика не съществува и е невъзможна. Защото разликата между Божието и човешкото слово е, както казва Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), колкото „разликата между Твореца и творението”. Въпреки че хадисите на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) заемат връхна точка пред човешкото слово, те по никакъв начин не може да бъдат сравнявани със стила и красноречието на Божието слово.
Тъй като имитирането на Корана е извън човешките възможности, той е представен като книга, „в която няма никакво съмнение”:
„Елиф. Лям. Мим.
Тази Книга – без съмнение в нея – е напътствие за богобоязливите...”
(Ел-Бакара, 2: 1-2)
В него няма никакво противоречие, съкращение, недостатък и изопачаване.
Всевишният Аллах повелява:
„Нима не размишляват над Корана? И ако бе от друг, а не от Аллах, щяха да открият в него много противоре-чия.”
(Ен-Ниса, 4: 82)
„И дадохме в този Коран всякакви примери на хората, за да се поучат – Коран на арабски без изопачавания в него, за да се побоят!”
(Ез-Зюмер, 39: 27-28)
Коранът ще бъде под закрилата на Аллах Теаля до Съдния ден. Това е велика и мъдра книга, в която никога не ще може да проникне лъжата.
Всевишният Аллах повелява:
„Наистина Ние низпослахме Напомнянето (Свещения Коран) и Ние непременно ще го пазим.”
(Ел-Хиджр. 15:9)
„Онези, които не вярват в Напомнянето (Корана), след като дойде при тях... а то е защитена книга, която лъжа не я доближава нито отпред, нито отзад, и е низпослание от премъдър, всеславен.”
(Фуссилет, 41: 41-42)


Свещеният Коран като съдържание, идеи и изказ е цялостно послание, а словата на хората не всеки път притежават красота и гладкост. Те се променят в зависимост от положението и чувствата на пишещия или говорещия.
А словото и стилът на Книгата на Аллах отначало докрай са изпълнени с недостижима красота и гладкост. Смисълът, съдържащ се в айетите, обхващащ всяко нещо от повелите, събитията отпреди сътворението чак до вечността, притежава строга последователност, истинност и хармония. Ако се вникне добре в него, ще е достатъчно да се разбере, че в Корана няма човешка намеса и че той е низпослан от Аллах.
Свещеният Коран запазил тази особеност от своето начало до днес и ще продължи да я пази. Аллах Теаля го защитил от всякакви промени, изопачения, прибавяния и съкращения. Например въпреки че в някои страни, които продължително време бяха под лапите на атеизма и в тях беше забранено да се изучава и преподава Коран, тъй като той е под закрилата на Аллах Теаля, в него не са настъпили ни най-малки промени и изопачения.

В СВЕЩЕНИЯ КОРАН НЯМА ЧОВЕШКА НАМЕСА!

Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) никога не се намесвал в Корана. Много моменти от неговия живот потвърждават това.

Закъснение на откровението
Имало случаи, в които Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) трябвало моментално да дава отговор, но откровението закъснявало, както в описаната случка:
Когато се връщали от битката при Бени Мусталик, лицемерите наклеветили Айше (радияллаху анха), че е извършила прелюбодеяние. Интригата се разпространила като гръм.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) не могъл да направи нищо. С въздържаност и свенливост казал само:
„За нея не знам нищо друго освен добро.”
След като разпитал и се посъветвал със сахабетата, казал на Айше (радияллаху анха):
„Виж, о, Айше! Чух такива думи за теб. Ако си невинна, Аллах ще те избави. Ако ли пък си допуснала този грях, моли се за прошка от Аллах!”
Това са думи на човек, който не знаел неведомото. Той щял да научи истината, когато Аллах Теаля го извести. След един месец била низпослана сура Hyp. Чрез нея се разбрало, че Айше (радияллаху анха) е невинна.
Ако Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) имал намеса в Корана, много лесно щял да нагоди своите думи към откровението и да постъпи според чувствата си.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) желаел посоката за молитва (къбле) да се промени към храма Кябе в Мекка. Затова бил принуден да изчака до шестнайсетия месец след хиджра (преселението). По-късно посоката за молитва била променена от Бейти Макдис (Акса в Йерусалим) към Кябе (Мекка). Аллах Теаля изпълнил желанието на Своя Пейгамбер и низпослал следния айет:
„Виждаме да се обръща твоето лице [о, Мухаммед] към небето. Ние непременно ще те обърнем в посока за мо-литви, която ще ти е угодна. Тъй че обърни лице към Свещената джамия! Където и да бъдете, обръщайте лице към нея! Дарените с Писанието знаят, че това е истината от техния Господ. Аллах не подминава техните дела.”
(Ел-Бакара, 2: 144)


Всичко, което се случва във вселената, е подчинено на Божията воля. Дори и есенното листо пада от клона по Божията воля. В противен случай във вселената щеше да настъпи анархия. Делата на пейгамберите също са свързани с волята на Аллах. Той, Всевишният, повелява:
„... и не говори той от себе си. Това е само откровение, което [му] се разкрива.”
(Ен-Неджм, 53: 3-4)
Не може дори да се помисли, че приживе пейгамберите се оказали каквато и да е намеса в низпосланите им книги. Всички промени и изопачения в Тората (Теврата), Библията (Инджил) и други книги са настъпили след смъртта на пейгамберите. А за Корана Всевишният Аллах повелява така:
„Наистина Ние низпослахме Напомнянето (Корана) и Ние непременно ще го пазим.”
(Ел-Хиджр, 15: 9)


Положението на тримата сподвижници Каб ибн Малик, Мураре ибн Рабиа и Хилял ибн Умеийе, които неоснователно отсъствали от похода за Тебук, били подложени на изолация, докато им бъде прието покаянието. Останалите сподвижници прекъснали всякакви връзки с тях, не ги поздравявали дори. Тримата сподвижници трябвало да чакат, докато бъде низпос-лан айет за тях. Това чакане продължило петдесет дни, след което бил низпослан следният айет, който ги известил, че покаянието им е прието:
„И към тримата, които не излязоха [за битката]... До-като отесня за тях земята, макар и просторна, и душите им отесняха, и се убедиха, че няма избавление от Аллах, освен при Него. После Той се смили над тях, за да се покаят. Той, Аллах, е Приемащия покаянието, Милосърдния.”
(Ет-Тевбе, 9: 118)
Ако Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) имал намеса в откровението, нямало да чака петдесет дни, а щял да отсъди положително или отрицателно.
В следните айети Аллах Теаля известява, че в Корана няма човешка намеса:
„И ако той Ни приписваше някакви слова, щяхме да го сграбчим с Десницата, после да му прережем аортата. И никой сред вас не ще Ни възпре от това.”
(Ел-Хакка, 69: 44-47)


Порицаването на Пратеника чрез откровение

Понякога откровение идвало неочаквано за Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Така Коранът го известявал, че неговото виждане не е погрешно. Друг път откровението заповядвало нещо, което той не желаел, и ако за малко се забавел, непременно следвало тежко порицание. Това ставало и за най-незначителните неща.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) знаел, че съпругата на Зейд бин Харисе – Зейнеб бинти Джахш, която била дъщеря на леля му, след време ще стане негова съпруга, но заради лошите помисли на хората първоначално прикривал това. Тогава бил известен с айет, че е погрешно да се премълчава Божията воля, а трябва да се обявява:
„И ето, казваш на онзи, когото Аллах облагодетелства и когото ти облагодетелства: „Задръж съпругата си при теб и бой се от Аллах!” И спотаи ти в душата си онова, което Аллах разкри, и се притесни от хората, а Аллах повече заслужава да се боиш от Него. И когато Зейд се раздели с тази жена, Ние те оженихме за нея, за да нямат вярващите притеснение [да се женят] със съпругите на осиновените си деца, след като те са се разделили с тях. Повелята на Аллах непременно се изпълнява.”
(Ел-Ахзаб, 33: 37)
Осиновяването било традиция от епохата на невежеството. С този айет се заповядвало на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) да се ожени за бившата жена на осиновения от него Зейд бин Харисе, с която се развел. Редом с това ислямското право премахва осиновяването. И Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал в прощалното си обръщение (веда хутбеси):
„Детето принадлежи на този, в чието легло се е родило.”
Веднъж в къщата на Зейнеб бинти Джахш Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) пил шербет от мед и затова останал при нея по-дълго време. Другите му съпруги Айше и Хафса проявили ревност и решили да му кажат, че когато отива при тях, усещат дъх на цветен прашец. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) им отвърнал, че не е докосвал цветен прашец, след което добавил:
„Значи пчелата, която прави меда, яде цветен прашец!”
Тогава се заклел, че никога вече няма да пие шербет от мед. Тъй като клетвата му била погрешна, Аллах Теаля го известил с айет:
„О, Пророче, защо си възбраняваш онова, което Аллах ти е разрешил, стремейки се да угодиш на своите съпруги. Но Аллах е опрощаващ, милосърден.”
(Ет-Тахрим, 66: 1)
Ако в Корана имаше човешка намеса, Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) би представил този противоречащ на желанието му айет според собствените си чувства.
Затова, че приел своеволните мотиви на осемдесет души, които не се включили в похода за Тебук, и ги извинил, като им позволил да не вземат участие в него, на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) бил низпослан като лек укор следният айет:
„Аллах да те извини [о, Мухаммед]! Защо им разреши [да останат], преди да ти се разкрият онези, които казват истината, и без да си узнал лъжците?”
(Ет-Тевбе, 9: 43)
Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) помолил Аллах да опрости чичо му Ебу Талиб, бил низпослан айетът:
„Не подобава на Пророка и на вярващите да молят прошка за съдружаващите, дори да са роднини, след като им стана ясно, че те са обитателите на Ада.”
(Ет-Тевбе, 9: 113)
В този айет също се отправя лек укор към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
Когато искреният и правдив Абдуллах – синът на главатаря на лицемерите Абдуллах бин Убей бин Селюл, настоятелно помолил Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) да отслужи молитва за умрелия му баща, бил низпослан следният айет:
„И никога не отслужвай молитва за техен покойник, и не стой на гроба му! Те не повярваха в Аллах и в Неговия Пратеник и умряха нечестивци.”
(Ет-Тевбе, 9: 84)
Тези знамения са достатъчни, за да се разбере, че Коранът е твърде далеч от каквато и да е човешка намеса.
В битката при Бедир мюсюлманите пленили 70 неверници. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се посъветвал със сахабетата как да постъпи. Омер (радияллаху анх) поискал те да бъдат убити, а група сподвижници поискали да им се вземе откуп и да бъдат освободени. Накрая било прието предложението на групата сподвижници. След това били низпослани айетите:
„Не подобава на пророк да има пленници, докато не е воювал по земята [с неверници]. Вие искате благата на земния живот, а Аллах иска [за вас] отвъдния. Аллах е Всемогъщ, Премъдър. Щеше да ви засегне огромно мъчение за онова, което сте придобили, ако преди това Аллах не бе отсъдил...”
(Ел-Енфал, 8: 67-68)
Причините за низпославането на тези порицаващи айети се основават на следното:
1. При положение, че мюсюлманите са слаби, освобождаването на езичниците става повод за тяхната мощ.
2. Мотивът за водене на война в исляма е възвеличаване името на Аллах и разпространяване вярата в единството Му. След като целта е такава, тези айети показват, че освобождаването на пленниците в замяна на откуп е търговия, която отклонява от основната цел.
Както и другите знамения, така и тези са категорично дока-зателство, че Коранът е чист от човешка намеса.
Друга поучителна страна от последните айети е следната:
Тъй като в началото не било низпослано знамение, Мухам-мед (салляллаху алейхи ве селлем) дал своето становище по въпроса. Тези айети критикуват личното мнение, чрез което се пренебрегва най-доброто, а се взима предвид по-маловажното. Айетите известяват, че решението за пленниците е грешно, но въпреки това се приема (от Аллах). Това успокоило Пейгамбе-ра (салляллаху алейхи ве селлем) и сахабетата му. Следователно айетите са порицание в малко по-различна форма.
В следващото знамение се изяснява, че тази грешка е опростена:
„... затова яжте от придобитото във война – позволено, приятно, и бойте се от Аллах! Аллах е Опрощаващ, Милосърден.”
(Ел-Енфал, 8: 69)
В момент, когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) разяснявал исляма на някои видни личности от племето Курейш, при него дошъл един слепец на име Абдуллах бин Умму Мектум, който по-рано станал мюсюлманин, и го прекъснал с молба да го научи на религията. Но тъй като не искал да засегне събеседниците си, Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) не му обърнал внимание, а слепецът повторил настоятелно няколко пъти молбата си, от което Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) останал недоволен. По-стигнало го Божие порицание:
„А онзи, който е безразличен, с него си се заел. И не е твоя грижа, че не се пречиства. А от онзи, който е дошъл при теб с упоритост и е богобоязлив, от него ти се отклоняваш. Ала не! Това е поучение и който пожелае, той се поучава...”
(Абесе, 80: 5-12)
Упрекът и критиката в тези айети са отправени заради не-значителните неволни грешки, допуснати от Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Такива грешки допускали и останалите пейгамбери. Те са свързани с Божията воля и са насочени към определена цел:
Първа причина. Въпреки че за пейгамберите е гарантиран Раят, те трябва да осъзнаят, че са слаби, и да проявяват старание в изпълнението на задълженията си, като знаят, че се намират под Божията благосклонност.
В айет се казва:
„Непременно ще разпитаме онези, при които отиде пратеник, и ще разпитаме изпратените. И всичко ще им разкажем със знание. Ние не отсъстваме.”
(Ел-Араф, 7: 6-7)
Втора причина. Избраните раби трябва да проявяват милосърдие по време на такива критики и да странят от подобни дела, за да достигнат нрава на Корана.
Трета причина. Общностите (хората) да видят, че и пейгамберите са хора с човешки качества, и да не ги обожествяват.
Ако тези горчиви критики и упреци в айетите били думи на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), изразяващи съжаление за неуместното му решение, той не би говорил толкова ясно за себе си. Тоест не би ли прикрил недостатъците си по тези въпроси?

Получаване на обобщено откровение
Понякога откровението идвало муджмел на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Муджмел означава: изрази, чийто смисъл е обобщен, без конкретизиране. За тълкуването им е необходимо разяснение.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) не можел, сам да разяснява обобщения смисъл на айети, докато не получел от Аллах Теаля откровение с тяхното тълкуване. Като пример можем да споменем знамението:
„На Аллах е онова, което е на небесата и което е на земята. Дали показвате какво е в душите ви, или го скривате, Аллах ще ви подири сметка за него...”
(Ел-Бакара, 2: 284)
След като бил низпослан този айет, сподвижниците си помислили, че ще бъдат отговорни и за онова, което неволно минава през сърцата им, и казали:
„О, Пратенико, как ще понесем този айет?”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) отговорил:
„Какво говорите? Нима искате като хората на Писанието да кажете: ,,Повярвахме, но се противопоставихме?”
Тъй като значението на айета било неясно, той не добавил никакво разяснение. Безсилен, посъветвал сахабетата си да се отдадат на Аллах и да се уповават на него. След известно време било низпослано знамение, което разяснило неясното значение:
„Аллах възлага на всяка душа само според силите й. За нея е онова, което е придобила, и против нея е онова, което е придобила. Господи наш, не ни наказвай, ако сме забравили или съгрешили! Господи наш, не ни натоварвай с бреме, каквото стовари върху онези преди нас! Господи наш, не ни натоварвай с това, за което сме немощни! И се смили над нас, и ни прости, и ни помилвай! Ти си нашият Закрилник. Подкрепи ни Ти срещу невярващите хора!”
(Ел-Бакара, 2: 286)

Този айет спомогнал на сподвижниците да разберат, че за скритите помисли ще бъдат отговорни „според силите си”.
Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) не правел никакво разяснение на неясен айет, докато не дойде друг, който да го разтълкува. Това е една пророческа истина и неоспоримо доказателство, че Свещеният Коран е източник от Бога. А в обратния случай или не се давала никаква информация, или пък се правело някакво повърхностно разяснение. Фактът, че не се изпадало в такова положение, е друго доказателство за чудото на Корана.
През шестата година по хиджра, когато истината победила лъжата, било взето решение да се направи таваф на Кябе. След като се насочили към Худейбийе, камилата на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) – Касва, клекнала. Сподвижниците се опитали да я подкарат отново към Кябе, но тя по никакъв начин не тръгвала, след което казали:
„Касва се инати и затова клекна.”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Касва не се инати. Тя няма навика да кляка, а я възпира Онзи, Който възпря действията и на Ебрехе.”
Това било разтълкувано като знак от Аллах Теаля за Пей-гамбера (салляллаху алейхи ве селлем), т. е. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) искал да каже, че: „Както Аллах Теаля възпря слона на Ебрехе, така сега Той възпира и моята камила!”
Станало ясно на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), че не им се позволява да влизат в Мекка нито насилствено, нито по мирен начин.
Тъй като не могли да разберат същността на случилото се, сподвижниците се ядосали. На пръв поглед решението, да не се влиза в Мекка, било против интереса на мюсюлманите. Но Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) се подчинил на Божия знак, без да познавал мъдростта му, и не продължил със сподвижниците към Мекка.
В тази случка, която изглеждала като поражение, въпреки заповедта на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем)
Омер (радияллаху анх) изразил свое мнение, а той му отговорил:
„Аз съм Пратеникът на Аллах и не мога да Му се проти-вопоставям. Той е моят помощник!”
Решенията, които били взети в мирното споразумение от Худейбийе с езичниците, на пръв поглед също били срещу мюсюлманите. Тогава била низпослана сура Фетх. В нея се разкривали дълбоката мъдрост и благовестията в това дело. По-късно станало ясно, че връщането, което било смятано за несправедливост и поражение, всъщност било явна победа...
Тази случка, която първоначално била необяснима за Му-хаммед (салляллаху алейхи ве селлем), в следващите две години се изяснила. Например в периода на това мирно споразумение много хора били удостоени с исляма, като за две години броят на мюсюлманите достигнал броя на тези, които по-рано вече били приели ислямската вяра.
В Корана има много подобни примери. Тъй като се стремим да покажем чудесата му, не можем да навлизаме в излишни подробности. Защото описанието на чудесата би заело повече от една книга.


Когато получавал откровение, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) се стремял веднага да повтаря низпосланите айети от страх да не ги забрави, като мърдал устните си.
Ако Коранът е слово на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), щеше ли той да изпитва нужда незабавно да преповтаря низпосланото? Аллах Теаля го възпрял от това със следните айети, като взел откровението под Своя закрила:
„Не си движи езика с това Слово (о, Мухаммед), за да избързаш [да го запомниш]! Да бъде събрано [в твоите гърди] и четено [от теб] е Наша грижа. И когато го четем, следвай неговото четене! После неговото разясняване е Наша грижа.”
(Ел-Кияме, 75: 16-19)
„Всевишен е Аллах, Истинския владетел! И не избързвай [о, Мухаммед] с [четенето на] Корана, преди да завърши неговото откровение за теб! И кажи: „Господи, надбави ми знание!”
(Та Ха, 20: 114)
И тези айети са доказателство, че Коранът не е негово слово, а има божествен произход.


След като Осман ибн Маз’ун починал, една жена от енсарите (мединските мюсюлмани) казала:
„Аз свидетелствам, че Аллах Теаля го издигна на висока степен.”
Тогава Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Откъде знаеш, че Аллах го издига на достойна степен?”
След това допълнил, че за покойника може да се желае добро и да се отправят молби (към Аллах) за него:
„Като всеки смъртен и той почина и желая да има добър край...”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) дори по този повод изразил своята смиреност и казал:
„Аз като Пейгамбер на Аллах не знам какъв ще ми е краят!...”
Ясно е, че Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) се чувствал слаб и отдаден (на Аллах), а когато човек иска да потвърди думите си, той говори твърдо. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) изпитвал слабост и отправял дуа (молел се на Аллах). Оттук се разбира, че е безумно да се твърди, че Коранът, който съдържа безброй вести от неведомото, е написан от Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той открито заявява, че не знае неведомото.