ГОРЕЩИТЕ ПЕСНИ НА ПОСЛОВИЧНАТА
ЛЮБОВ КЪМ ПЕЙГАМБЕРА
(Аллах да го благослови и с мир да го дари)
Истинското ни сближаване с Мухаммедовата реалност се осъществява повече чрез любов, отколкото чрез разум! Имало дори пейгамбери, които желаели да бъдат от неговата общност, за да изпитат честта, удоволствието и насладата от следването му. Сияйната красота на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) засенчвала всичко в погледа на онези, които го обичали. Дори при най-обикновеното му желание те отговаряли с думите:
„О, Мухаммед! Бих жертвал майка си и баща си за теб.”
През месец рабиулеввел, когато той се родил, небесата се разтворили за милост и опрощение на вярващите.
В хадис Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) известил, че до Съдния ден ще има хора, които ще го обичат:
,,След мен от моята общност ще дойдат хора, които ще бъдат готови да жертват семействата и богатствата си, за да ме видят поне веднъж!...”
О, Всевишни, включи и нас в групата на тези хора! Амин!
Великият поет Яман Деде – съвременник, християнин по произход, след като изпитал удоволствието от възприемането на Мухаммедовата реалност, просълзен от щастие и неописуемата си любов към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) станал вярващ. В едно от стихотворенията си пише:
И жаден да остана, и да умра по горещите пустини,
не ще почувствам болка.
В гърдите ми вулкани изригват, в океаните
не чувствам влага.
Дори пламъци да валят от небето и да ме докоснат,
не ще усетя.
О, Мухаммед! Изгорях, зарадвай ме с твоята красота!
Какво щастие е да затвориш очи и да жертваш душата
си по твоя път!
Не ще ли мога да се жертвам в твоята светиня,
о, Царю мой?
Очите ми, когато угасват, лесно се умира на един дъх.
О, Мухаммед, изгорях, зарадвай ме с твоята красота!
Сведох глава от немощ, лекът на това страдание е в теб.
Устните ми горят – постоянно споменават теб.
Когато пожелаеш, възнагради тоя раб.
О, Мухаммед, изгорях, зарадвай ме с твоята красота!
Сахабетата обикнали Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) до такава степен, че човек не може дори да я опише. Толкова силна обич може да се осъществи единствено чрез Божията любов и щедрост.
Една жена от рода на Дийнар, която в битката при Бедир загубила съпруга си, брат си и баща си, много обичала Расу-люллах (саллеллаху алейхи ве селлем) и когато сахабетата я посетили, за да я утешат, тя първо попитала настоятелно:
„ - Расулюллах жив ли е?...”
След това помолила:
„ - Покажете ми го!”
Когато й показали Пейгамбера (салляллаху алейхи ве сел-лем), тя казала:
„Благодаря ти, о, Всевишни!... Ако не бях го видяла жив, нямаше да намеря утеха в този живот!...”
Тази възторжена любов изпъква и при предаването на ха-дисите. Когато достойните сахабета предавали неговите думи, треперели и пребледнявали от страх да не припишат нещо погрешно на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Например, когато Абдуллах ибн Месуд казвал: „Кале Расулюллах!” (Пратеникът на Аллах каза!), се разтрепервал от притеснение. Предвид слабостта на човека да забравя, много от сахабетата, когато предавали думи на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), казвали: „Каза това или подобно на това...”
Всичко живо и неживо изпитвало огромна привързаност към Пейгамбера, и дори фурмовият дънер, върху който той правел хутбе (проповед), заплаквал когато Пейгамберът си тръгвал. Чудновата вода бликнала от пръстите му за неговата общност. Болните, които пиели от водата, с която взимал абдест, оздравявали. Хранещите се заедно с него чували как залъците прославят Аллах. Косми от неговата брада и коса, които се съхраняват в джамийските минбери, от столетия са милост за ислямската общност.
Той е водачът в Деня на съживяването (Къямет).
Той е застъпникът на грешниците.
Той плаче, когато казва: „Общността ми, общността ми...”
В неговата ръка ще бъде знамето на славата (ливау ‘л-хамд).
Всички пейгамбери ще са под неговата сянка...
Неговата ръка е първата, която ще отвори вратите на Дженнета...
Колко прекрасно изразява това поетът шейх Галиб:
Хутбето ти се чете върху духовния минбер на вечността.
Приема се твоето мнение в Съдния ден,
Песнопения се пеят за теб на трона на Аллах.
Достойното ти име се споменава на небето и земята.
Ти си Ахмед, Махмуд и Мухаммед,
Ти си нашият водач, потвърден от Аллах.
Групите, които до Съдния ден ще са привързани с любов към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), са устремени с неговата обич и ентусиазма му. Успехът и щастието в земния и отвъдния живот, както и духовното усъвършенстване могат да се постигнат чрез любовта към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Тази любов, подобна на огромна планина, си има и дълбока пропаст, а тя е омразата... или и двете заедно... По принцип ние сме задължени, първо, да ненавиждаме онова, което противоречи на обичаното от нас, а не да обичаме онези неща, които противоречат на ненавижданото от нас. Защото любовта е на първо място и представлява дясното крило, а омразата е след нея и е лявото крило. Мюсюлманинът е в полет чрез тези две крила.
Хората, които обичаме или ненавиждаме, не се различават по телесна структура. Но едни излъчват светлина, а други тъмнина; това ги прави безкрайно различни.
Любовта ни към Светлината на битието и омразата към неговите противници символизират тази разлика.
Някога съществувала традиция върху печатите да се изписват кратки красноречиви слова или стихове. За да изрази обичта си към Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), Безм-и Алем Валиде султан изписала върху своя печат следните слова:
От мухаббета (любовта) се появи Мухаммед.
Каква полза има от мухаббет без Мухаммед?!
Чрез твоята поява Безм-и Алем достигна Недостижимия...
Един от големите учени на двайсети век, шехидът от Мене-мен – М. Есад Ербили, изразява своята гореща любов към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) така:
О, любими! От появата на твоята красота пролетта гори,
розата гори, славеят гори, зюмбюлът гори, земята и трънът горят!... Светлината на твоето слънце разпалва влюбените;
Гори душата, гори сърцето, горят и сълзящите очи!
Възможно ли е да се измият с толкова огън загиналите за любовта? Тялото гори, кефинът гори, дори сладката вода, с която се измива шехидът, гори!...
В известната си Су Касидеси (Касида за водата) поетът Фузули изразява своята гореща любов:
О, око! Не наливай вода в огъня, който се разпали в сърцето ми!
Защото няма полза да се налива вода в този огън, който се
е разпалил от любов.
Не мога да разбера дали е цвят на вода цветът на въртящия се небосвод.
Да не би водата от окото ми да е обхванала въртящия се небосвод.
Нека градинарят да не хаби сили, за да полива розовата градина!
Не ще цъфне роза като твоето лице, дори да полее и хиляда
розови градини!
О, приятели! Ако умра с желанието да целуна ръката,
Направете от пръстта ми стомна и с нея поднесете вода на Любимия!...
За да стигне до мястото, където са стъпвали благословените крака,
Водата продължава устремно, разбивайки се от камък в камък.
Османската държава – най-разкошният след епохата на са-хабетата период в ислямската история – била държава, в която всеки един – от падишаха до овчаря – се отличавал с любовта си към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Падишахите на тази велика държава превърнали в традиции проявите на най-съвършените и безбройни почести към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Всеки път, когато се споменавало името му, освен че отправяли благослов (саляту селям) към него, с почит поставяли ръка на сърцето си. Когато се четели редовете, пресъздаващи живота на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), всички слушали изправени. Нито един османски падишах не разрешавал да се четат пристигналите от Медина-и Муневвера (Озарения град) писма, преди той да поднови абдест; докато не целуне листовете и не се изправи на крак.
По време на ремонта на Месджид-и Небеви (Джамията на Пейгамбера) османците също показвали безкрайна почит и уважение, като поставяли всеки камък на мястото му след малък или голям абдест и бесмеле (споменаване името на Аллах). Връзвали и кечета на чуковете си от страх да не би да безпокоят душата на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем).
Пак по това време групата „сюрре алайъ” , която се била насочила към Медина-и Муневвера, преди да влезе в града, отсядала наблизо. Там се подготвяли за духовната атмосфера, като взимали абдест, отслужвали истихаре намаз , отправяли молби към Аллах и след духовния знак влизали да посетят гроба на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Когато се връщали, взимали със себе си пръст от Медина, която носели по родните си места за изцеление и благословия.
Османските паши, които имали задължението да пазят този град, оставяли превозните си средства далече от Месджид-и Небеви и с почит отивали пеша при Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), т. е. до неговия гроб.
А знаете ли, че в миниатюрите на османските падишахи пискюлът накрая на чалмите е от метла? – Правейки това, те се смятали за чистачи на Харамейни’ш – Шерифейн (двете светини – Мекка и Медина) и плащали заплатите на чистачите от свои пари.
Друг от многобройните примери за почит е следният: Султан Ахмед I накарал да изобразят върху чалмата му благословения крак на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) заедно със стиха:
Нека винаги като корона да нося на главата си
Благословеното стъпало на Пейгамбера.
Собственикът на този крак е розата на пейгамберската градина.
Ахмед, не стой! Долепи лицето си до стъпалото на тази роза!..
Великият падишах – Явуз Султан Селим хан, над всички неща поставил чрез стих един приближен раб на Аллах, който ще го отведе до истината за Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Да бъдеш падишах на света е било излишна кавга;
Да следваш един приближен раб било най-превъзходното на света!..
Така изразил копнежа си и значението, което отдавал на възможността да се приближи до приятел на Аллах и Неговия Пейгамбер.
Азиз Махмуд Хюдаи изразява своята обич към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) така:
Твоето идване, о, Пратенико, е милост и наслада!
Твоята поява, о, Пратенико, е лек за влюбените (в теб)!
Бъди застъпник явно или скрито на Хюдаи,
Роб и просяк на твоята врата, о, Пратенико!
Айше (радияллаху анха) описвала светлото лице на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) по следния начин:
„Онези, които упрекваха Зюлейха и порязваха ръцете си, когато видеха Юсуф, ако бяха видели благословената красота на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), щяха да разкъсат сърцата си!...”
Големият учен хадисолог Имам Невеви до такава степен се приближил в поведението си до Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), че се отказал да яде диня през целия си живот, защото не знаел дали Пейгамберът (сдлляллаху алейхи ве селлем) ядял динята, като я чупел или я режел.
Големият приближен на Аллах – Сеййид Ахмед Йесеви, който разпространил светлината на исляма от Средна Азия до Балканите, когато станал на 63 години, накарал да му изкопаят ров, наподобяващ гроб, и казал:
„- От тази възраст нататък не ми е нужно да живея на земята!”
Така живял до края на живота си в един гроб, за да подражава изцяло на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Имам Малик (радияллаху анх) в знак на уважение към земята, върху която е ходил Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), в Медина-и Муневвера не се качвал върху животно и ходел бос. Когато при него идвал гост, за да го пита нещо за някой хадис, взимал абдест, навивал сарък на главата си, намазвал се с хубава миризма, сядал на високо място и чак тогава приемал този гост, т. е. най-напред подготвял себе си духовната атмосфера на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Проявявал изключителна вежливост, когато щял да преподава благословените му слова. Когато бил имам в Месджид-и Небеви винаги говорел на нисък глас. Когато тогавашният халиф – Джафер Мансур, проговорил с висок глас, той му казал:
„О, халифе! Снижавай гласа си на това място! Предупреждението на Аллах да не се говори на висок глас пред Пейгамбера дойде за сахабетата, които несъмнено са много по-достойни от теб!...”
Същият имам Малик простил на валията на Медина, който го наскърбил, като му казал:
„Срамувам се да осъдя в Съдния ден човек, който е внук на Расулюллах...”
Когато поетът Нааби пътувал за Хадж и с групата се приближили до Медина-и Муневвера, той видял, че един паша нехайно изправил крака си към Равза-и Мутаххара – гроба на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), от което много се натъжил. След това с голямо огорчение написал следните стихове, които изразяват уважението му към Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем):
Не проявявай неуважение към мястото на Любимия на Аллах.
Това е изгледът на Аллах... Това е гробът на Мустафа...
О, Нааби! Влизай в тази обител, като спазваш моралните правила!
То е благословеното място, където ангели обикалят,
а прага са целували всички пейгамбери!...
След тази тъга, която се изляла от сърцето му, и чудноватото известие на Расулюллах за сутрешния намаз от минаретата призоваващите за молитва на Месджид-и Небеви мюеззини четели тези стихове. Прекрасният дар от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) трогнал до сълзи Нааби и така разчувстван, той влязъл в джамията...
Дори неодушевените предмети изпитвали любов към Пей-гамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Али (радияллаху анх) разказва;
„Разхождах се заедно с Расулюллах в Мекка. Но един ден бяхме извън града. Всеки камък и дърво, покрай които минавахме, казваха:
„Ес-саляту весселяму алейке, я, Расуляллах!” (Привет и благослов на теб, о, Пейгамбер на Аллах!)
Когато Сюлейман Челеби казва: „Ти си една прекрасна светлина, на която спътник е слънцето.”, намеква, че и слънцето се движи безспирно.
Поетът Кемал Едиб Кюркчюоглу прекрасно изразява в стихове всеобщата любов и вълнение по обитателите на небесния свят, когато на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) се случил Мираджът (възнесението):
Задето видя лицето му през нощта Мирадж,
небето се прекланя до земята за благодарствен поклон.
Всяка вечер Светият Дух с вълнение влиза в ихрам ,
за да бъде част от почитаното място.
Който веднъж види Пейгамбера, загубва ума си
по красивото му лице!
И като изрича с възторг „Аллах, Аллах!”, възжелава
още веднъж да го види...
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е олицетворението на проявление на божествената любов, чрез която се усъвършенства и възвеличава вродената тленна любов. Несъмнено, когато вярващият излее пред Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) своята богобоязън и прекрасните си чувства и изчисти от душата си всички прояви на страстта, характерни за нея, това означава, че той му подражава и получава дял от неговата любов. Мевляна е казал:
„И двата свята са създадени заради едно сърце!” Помисли върху израза: „Ако не беше ти, ако не беше ти, нямаше да създам тази Вселена.”
ОБОБЩЕНИЕ
Всичко, казано дотук, води до крайното и всеобхватно заключение, че колкото и да се почита Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) или всяко нещо, което частично напомня за него, това винаги е недостатъчно! Защото този велик Пейгамбер бил наречен от Великия Аллах, Който е далеч от човешкия разум, Хабиби (Любими). Всевишният Творец на вселената повелява:
„Аллах и Неговите ангели благославят Пророка. О, вярващи, благославяйте го и вие, и го поздравявайте с почит!” (Ел-Ахзаб, 33: 56)
Аллах Теаля заедно с меляикетата Си го благославя. Тази истина от Корана ни посочва, че е невъзможно да бъдат достигнати превъзходството и съвършенството на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), да бъдат обхванати те от нашите представи и да се опишат с ограничените възможности на словата. Няма друго решение на това освен да се завърши с безкрайно мълчание!... Способността на нашите езици да го опишат е колкото напръстник в океана...
Блазе на онези вярващи, които изпълват сърцата си единствено с любов към Пейгамбера на Аллах и не се залъгват с фалшивите цветя от дивите градини!...
Нека да възприемаме неговата духовност и с всяка част от тялото си да се върнем при нашия Владетел...
Да се молим на Аллах, като се уповаваме на любовта към Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем)...
Нека Той бъде за всички твари в миналото, настоящето и бъдещето:
Благослов! Благодат! Милост!
Благослов за Гордостта на Вселената – Мухаммед Мустафа!
Благослов за Пейгамбера на двата свята – Мухаммед Мустафа!
Благослов за имама на двете джамии – Мухаммед Мустафа!
Благослов за дядото на Хасан и Хюсеин – Мухаммед Мустафа!
О, Всевишни Аллах! Съживи ни в Съдния ден с тази вяра!
Няма коментари:
Публикуване на коментар