ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-7

Щедростта на сподвижниците
Сподвижниците се надпреварвали кой да се доближи повече към примерния нрав на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Следните примери прекрасно отразяват това старание.
Омер (радияллаху анх) разказва:
„Един ден Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) ни заповяда да дадем садака. В този момент разполагах с богат-ство и си казах: „Сега е моментът да изпреваря Ебу Бекир (радияллаху анх).” И донесох половината от богатството си на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) попита:
„Какво остави за семейството си?”
Отговорих:
„На тях оставих толкова, колкото донесох на теб!”
Ебу Бекир (радияллаху анх) донесе цялото си богатство.
Когато Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) го попита:
„О, Ебу Бекир! Какво остави за семейството си?” Отговори:
„На тях оставих Аллах и Неговия Пратеник!”
След този отговор на Ебу Бекир (радияллаху анх) си казах: „Никога и по нищо не мога да го изпреваря.”
Ебу Бекир и Омер (радияллаху анхума) са достойни наслед¬ници на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Дори ко¬гато били халифи (управляващи), те никога не се поддали на земния разкош и разточителството, а живели с кърпени дрехи, което предизвикало изумление у кралете на Иран и Рим.
Несъмнено, останалите сподвижници също били като тях.
Веднъж един просяк се спрял пред Али (радияллаху анх) и му поискал нещо. Тогава той казал на синовете си Хасан и Хюсеин:
„Отидете при майка си и вземете шестте дирхема от къщи!”
Двамата отишли и донесли на баща си всичките шест дирхе¬ма. Той ги дал на просяка, въпреки че семейството му се нуждаело от тях, тъй като Фатима (радияллаху анха) щяла да купува брашно.
Още не прекрачил прага у дома си Али (радияллаху анх) и при него дошъл един човек, който искал да продаде камилата си. Продал му я за сто и четирийсет дирхема. Казвайки на Али (радияллаху анх), че може да плати и после, завързал камилата за вратата и си отишъл. Не минало дълго време, пристигнал друг човек, който я купил за двеста дирхема. Платил сумата и си отишъл. Али (радияллаху анх) дал сто и четирийсет на продавача, а останалите шейсет – на Фатима (радияллаху анха), като казал:
„Това е онова, което Аллах обеща чрез Своя Пейгамбер, казвайки:
„Който дойде с добрина, ще има десет като нея.”
Ние дадохме шест дирхема, а Аллах Теаля ни отвърна десе¬торно!”
(Ел-Енам, 6: 160)
И следният хадис, разказан от Хузейфе (радияллаху анх), прекрасно изразява алтруизма (себеотрицанието) на сахабетата:
„Бяхме на битката при Ярмук. Сражението бе приключило, а ранените от стрели и копия мюсюлмани лежаха върху горе¬щия пясък и чакаха смъртта. В този момент и аз, макар че ми бе много трудно, започнах да търся сина на чичо си. След като обиколих ранените, които изживяваха последните мигове от живота си, накрая го открих. Лежеше в локва от кръв, не можеше да каже нищо дори с очите си. Показах му меха (за вода), който преди това бях подготвил, и го попитах:
„– Искаш ли вода?”
Личеше, че иска, защото устните му бяха пресъхнали от горещината. Като че ли с очите си изразяваше своята мъка.
Отворих меха и когато го подадох към устата му, отстрани се чу гласът на Икриме:
„Вода, вода!... Моля ви за една капка дори!”
Синът на чичо ми – Харис, след като чу това стенание, се отказа да пие и с очи ми даде знак да занеса водата на другия.
Дотърчах до шехидите, които лежаха върху горещия пясък. Отидох при Икриме и му подадох меха. Когато протегна ръка¬та си към водата, се чу стенанието на Ийаш:
„– Моля ви, дайте ми капка вода! Заради Аллах ми дайте капка вода!”
Като чу този глас, Икриме отдръпна ръката си и чрез знаци ми каза да занеса водата на Ийаш. Той също не пи, както и Харис.
Взех меха и минавайки между шехидите, стигнах при Ийаш. В този момент долових последните му думи:
„– Господи! Никога не пожалихме душите си да ги жертваме в името на вярата (иман). Не ни лишавай от шехидската сте¬пен! Опрости греховете ни!”
Виждаше се, че Ийаш умира (шехид). Беше видял водата, която му донесох, но беше твърде късно... Можа единствено да довърши думите за засвидетелстване – Ешхеду ен ля иляхе илляллах ве ешхеду енне Мухаммеден абдуху ве расулюх (Зас-видетелствам, че няма друг бог освен Аллах, и засвидетел-ствам, че Мухаммед е Негов раб и Пратеник).
Веднага дотичах обратно при Икриме, но когато подадох водата към него, видях, че е умрял!
Реших поне да стигна при сина на чичо си – Харис, но след като пристигнах, видях, че и той бе издъхнал върху огнения пясък... Колко жалко, че мехът с вода остана пълен, въпреки че трима шехиди имаха толкова голяма нужда от него!”
Хузейфе (радияллаху анх) описва своето душевно състоя-ние от този момент:
„През живота си се сблъсках с много случки, но никоя не ме трогна така силно. Себеотрицанието, самоотвержеността и състраданието на тези шехиди, между които нямаше никакви роднински връзки, ме изумиха дълбоко. Поведението им оста¬ви незаличими следи в моето съзнание като израз на най-голямата смелост, основана на вярата.”

Искреността, правдивостта и честността на Пратеника на милостта
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) изпитвал силна жалост към онези хора, които не знаели какво е грях (гюнах), награда (севап), заповед (емир), забрана (харам). Ходел от врата на врата, за да разпространява религията на Аллах, но понякога вратите оставали затворени пред него. Но не грубото отношение на тези хора го натъжавало, а тяхното нехайство и невежество. Неговата единствена цел била задоволството на Аллах Теаля. Всевишният Господар повелява:
„Кажи [о, Мухаммед]: „Не моля от вас отплата за това и не съм от онези, които добавят от себе си.”
(Сад, 38: 86)
Никой не можел да достигне Пейгамбера (салляллаху алей¬хи ве селлем) по отношение на правдивостта и честността му. Бил сирак. Започнал търговия при чичо си Ебу Талиб. Станал известен със своята честност и справедливост при търгуване¬то. Спечелил уважение, в резултат на което го нарекли Ел-Емин (Доверения). Бедни и богати го наричали Емин. Хатидже (радияллаху анха), която била от знатните меккански жени, останала изумена от неговата честност и му предложила брак. През целия живот на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) тя била неговата най-здрава опора. При първото откровение (вахий), когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се изплашил, Хатидже (радияллаху анха) го подкрепила, а в теж¬ки моменти била утеха за него.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) изживял един достоен живот. Дори онези, които не се съгласявали с проро-чеството му само заради страстите си, били принудени дълбо¬ко в себе си да го признаят.
След възникването на исляма, преди повече от 1400 години, нямало нито един, който поне по съвест да не е признал неговата честност. Дори евреите, когато не можели да се раз¬берат помежду си, отивали при Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Той разрешавал противоречията им. Отнасял се справедливо и към евреи, и към християни.
По повод справедливостта Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) отправил следното напътствие към Али (радияллаху анх):
„Не взимай решение, докато не изслушаш двете против-никови страни! Можеш да дадеш правилно решение само когато изслушаш и двете страни!...”
(Ахмед б. Ханбел, т. 1, с. 90)
Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) щял да се пресели от Мекка в Медина, упълномощил Али (радияллаху анх) да предаде имуществото и скъпоценностите, които му били поверени, на техните собственици. Дори враговете на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) останали смаяни пред неговата честност.

Свенливостта на Пратеника на милостта
Според думите на сахабетата Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) бил по-срамежлив дори от младо момиче с покрито лице. Никога не говорел на висок глас. Покрай хората минавал тихо и с усмивка. Когато чуел от някого нещо, което не му се нравело, не засягал човека. Тъй като изражението на лицето му отразявало неговото душевно състояние, хората около него били предпазливи в думите и поведението си. Заради своята свенливост Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) никога не се смеел на глас, само се усмихвал. В един хадис е казал:
„Свенливостта [хайа] идва от вярата и свенливият ще бъде в Рая. Безсрамието идва от коравосърдечието, а на когото сърцето му е кораво, ще бъде в Ада!...”
(Бухари. Иман, 16)
В друго предание се казва:
,,Свенливостта [хайа] и вярата са заедно. Ако едното си отиде, и другото си отива!”
(Суйути. Ел-Джамиу’с- Сагир, т. 1, с. 53)
,,Грубата дума не носи нищо друго освен срам! А скром-ността и възпитанието разкрасяват там, където се нами-рат!”
(Муслим. Бирр, 78; Ебу Давуд. Джихад, 1)
Истинската скромност може да се придобие чрез „спомняне за смъртта”, посредством което сърцето се изчиства от любов¬та към земния живот. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве сел¬лем) постоянно повелявал на своите сахабета да се срамуват истински от Аллах. Веднъж, когато казали, че винаги просла¬вят своя Господ със свенливост, Мухаммед (салляллаху алей¬хи ве селлем) им отговорил, че истинската скромност изисква да пазят всички органи на тялото от харам (забранените неща) и да не забравят смъртта. След това казал, че онзи, който желае отвъдния живот, трябва да остави любовта към земния – тези ще са истински смирените пред Аллах.
(Тирмизи. Съфату'л Къяме, 24)

Отзивчивостта на Пратеника на милостта
в искането на добро за хората
Не само болка изпитвал Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) към страданието на хората, а показвал и голяма отзив¬чивост по отношение на техния успех за избавяне от страдани¬ето. В Корана тази негова особеност е описана по следния начин:
„Дойде вече Пратеник при вас измежду вас самите. Тежко е за него вашето затруднение, загрижен е за вас, към вярващите е състрадателен, милосърден.”
(Ет-Тевбе, 9: 128)
В този айет Аллах Теаля отличава Своя Пейгамбер с имена¬та Рауф (Състрадателен) и Рахим (Милосърден), които са присъщи на Него Самия.
Винаги желаел успех на хората и когато виждал, че вършат праведни дела, преставал да се бои за тях и искрено им се радвал.


Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) не бил само доб¬рожелателен лидер, а представлявал и пътеводител, подкрепящ с всичките си сили своята общност.
Един сахаби (сподвижник) попитал Пейгамбера (саллялла¬ху алейхи ве селлем) как да разбере дали положението му е добро, или лошо.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) му отговорил:
,,Когато желаеш едно дело за Ахирета (отвъдния живот) и ако то е лесно за теб да го извършиш, или пък пожелаеш едно земно дело и то е трудно за теб да го извършиш, знай, че несъмнено твоето положение е добро! Но когато пожелаеш едно дело за Ахирета и ако то е трудно за теб да го из-вършиш, или пожелаеш едно земно дело и то е лесно за теб да го извършиш, тогава твоето положение е лошо!...”
С делата, думите и нрава си Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) бил милост, която обгръщала всички хора. Най-големите трудности и изпитания по пътя на напътствието ле¬жали на неговия гръб. По най-прекрасен начин изпълнявал своята Божия задача, която поел. Проявявал такова огромно търпение и стремеж, че понякога получавал Божие предуп-реждение да не погубва себе си.
Великото му благодеяние, което проявявал за благополучи¬ето на хората, е описано по следния начин в един айет:
„Не погубвай себе си, задето не искат да повярват!”
(Еш-Шуара, 26: 3)
Този айет е доказателство, че Пейгамберът (салляллаху алей¬хи ве селлем) желаел всеки човек да повярва в Аллах, за да може да се спаси от мъчението на Ада и да бъде милосърден и състрадателен.
Когато Хамза (радияллаху анх) чул, че Ебу Джехил посег-нал на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), се разгне-вил поради ревностната си привързаност към своя род и го ударил със сабята си. После казал на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем):
„О, Мухаммед! Бъди спокоен, защото отмъстих на Ебу Джехил!...”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) му казал:
,,Отмъщението не ме успокоява. Но ако ти станеш мю-сюлманин, аз ще се успокоя!”
Хамза (радияллаху анх) схванал тънкостта на този отговор и приел мюсюлманската вяра.
Благородното поведение и нравът на Расулюллах (саллял¬лаху алейхи ве селлем) били далеч от чувството за каквато и да е мъст, свързана с материалното или пък с личността му.
Ясно е, че през своя живот никога не е отмъщавал за себе си. В хадис е казал:
„Аз ви възпитавам, без да изтъквам вашите недостатъ-ци.”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) никога не разкри¬вал грешките на сахабетата си. Казвал:
„Какво ми става, та ви виждам по този начин?”
Свързвал техните грешки с мисълта си за грешно виждане.
Този велик Пейгамбер (салляллаху алейхи ве селлем), кой-то е израз на милосърдие, дори когато наставлявал своя събе-седник, се страхувал да не би да го засегне или обиди.
Тези особености се наблюдават както в делата, така и в словата му. Израз на превъзходния характер на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е следното му обръщение:
„О, вярващи! Нека Аллах да ви пази в сигурност! Да ви наблюдава! Да ви пази от злините! Да ви помага! Да ви издига! Да ви напътства! Да ви пази от злочестия и да пази религията ви за вас!...”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), който е изпра¬тен като милост за световете, бил удостоен с качествата на Аллах – Гафур (Опрощаващ) и Рахим (Милосърден), затова изключително се безпокоял за неверниците и отправял молби (към Аллах) да не влязат в огъня на Джехеннема. В отговор отново дошло Божие предупреждение:
„Не погубвай себе си от скръб по тях [о, Мухаммед], ако не повярват в това послание!”
(Ел-Кехф, 18: 6)
Затова Ебу Бекир (радияллаху анх), който взел най-голям дял от духовната благодат на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) и бил на върха на милосърдието, отправил следната молба към Аллах:
„О, Аллах! В Съдния ден стори моето тяло толкова голямо, че да не остане място за други в Джехеннема!”
Превъзходните сподвижници, които с любов придобили на¬ука, благодат и добродетели от прекрасните беседи на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), като преодолели огромни¬те разстояния, ги разпространили по целия свят.
Това е най-яркият пример за концепцията „Милосърдие към тварите заради Твореца” на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), която вдъхнал на сахабетата си.
Всеки получил своя дял от великодушието и щедростта на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Добротата и обич¬та му били като една река, която след като прелее, нахранва всичко с вода. Никой не си тръгвал от него гладен, жаден, без да му се обърне необходимото внимание.

Верността на Пратеника на милостта
Изпълнението на обещанието е качество, присъщо на пейгамберите, приближените раби на Аллах (евлияуллах) и на благодеятелните, както и средство за избавление от признаците на двуличието. Чрез него животът се направлява и подрежда. То е мярката на човечността и израз на добродетелта при отделните индивиди и народи. Хората ще постигнат толкова духовна хар¬мония, доколкото съблюдават този морален принцип.
В това отношение Пейгамберът (салляллаху алейхи ве сел¬лем) с недостижимата си преданост е пример за човечеството.
Айше (радияллаху анха) разказва следното:
„Веднъж при Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) една възрастна жена беше дошла да го посети. Между тях се водеше топъл и сърдечен разговор. След като жената си тръгна, го попитах:
„О, Пратенико! Обърна голямо внимание на тази жена! Любопитно ми е коя е тя?”
Каза:
„Когато Хатидже (радияллаху анха) беше жива, тя ни посещаваше. (Знайте, че) Верността към обещанието идва от вярата.”
След битката при Хунейн при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) дошла делегация. Тя поискала да бъдат освободени военнопленниците. Един от тях казал:
„О, Мухаммед! При нас има от твоите кърмачки и гледай-ки!”
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) с чувство за вярност казал:
,,Пленниците, принадлежащи на мен и на синовете на Абдулмутталиб, ги освобождавам. Свободни са!”
Заради тази вярност на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) мухаджирите и енсарите казали:
„И ние предаваме пленниците си на Расулюллах.”
Така били предадени хиляди военнопленници от племето Хевазин, без да се иска нещо в замяна. Тази постъпка е плод на недостижима вярност от страна на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) за кърмата, която е сукал като малък. Какъв прекрасен урок към един нечестив народ! Още повече, че понякога човек дори не си спомня за добрините, чиито следи са се загубили в миналото...
В повечето случаи думата вефа (вярност, преданост) съще¬ствува само в речниците.
Преди да почине, когато болестта му вече била напреднала, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) отишъл в джамия¬та, за да се види със сахабетата си. След като се изкачил на минбера (амвон, катедра), казал:
,,О, мухаджири! Отнасяйте се добре към енсарите, защото хората се увеличават, но те не се увеличават. Те са ценни. Те ме подслониха. Отнасяйте се добре към добрите от енсарите, а на онези от тях, които вършат лошо, им прощавайте!”
Прекрасен пример за нас е верността на Мухаммед (саллял¬лаху алейхи ве селлем), която изразил в знак на благодарност¬та си за помощта към енсарите. Неговият живот е изпъстрен с безброй прояви на признателност и вярност.
Преди да се пресели в Медина, когато враговете му кроели план го убият, той мислел как да върне ценностите, които били поверени от собствениците им.
В битката при Ухуд, когато погребвали шехидите, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) накарал да погребат два¬ма приятели шехиди в един и същи гроб и обяснил:
„Защото те и в земния живот бяха искрени приятели.”
Недостижимият нрав на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се отразил и върху достойните сподвижници в зависи¬мост от способностите и обичта им.
От Худейбийе Осман (радияллаху анх) бил изпратен от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) в Мекка като посла¬ник. Той казал на езичниците, че Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) и сподвижниците идват в Мекка с цел да правят таваф . Те позволили само на него. Осман (радиялла¬ху анх) отхвърлил това предложение и им казал:
„Докато Пратеникът на Аллах не направи таваф, и аз не ще направя!... Там, където Пейгамберът не е приет, и мен ме няма!...”
По това време в Худейбийе Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) приемал обета на сахабетата. Тъй като Осман (ра¬дияллаху анх) не присъствал, на негово място Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) поставил ръцете си една върху друга и казал:
„О, Аллах! Този обет е за Осман! Несъмнено той е в услуга на Теб и на Твоя Пейгамбер.”
Да бъдем истински вярващи зависи от това, какъв дял за сърцата си взимаме от чувствата на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).


Едновременно с многобройните си чудеса за изграждане на човешката личност Пейгамберът (салляллаху алейхи ве сел¬лем) придал красота и достойнство на културата и цивилизаци¬ята. Красивите слова, деликатните отношения и примерните дела, които обогатили културата и цивилизацията, се сбъднали чрез присъщите му дела, думи и поведение.
Тази необикновена революция, която се осъществила в личността на човека чрез възпитанието на Расулюллах (саллялла¬ху алейхи ве селлем), е чудо, което няма равно на себе си.
Виждаме, че то не се е ограничило единствено в Арабския полуостров, а е преминало всички граници и се е разпростряло навсякъде във времето. Неговият поглед, слухът и чувствата му изпреварват материалното развитие. Изпреварват векове, обхващат всяко развитие, всеки успех и човешката история.
Дори в равновесието, което отредил между противоречиви¬те страни на живота, няма ни най-малък недостатък и некомпе¬тентност. В историята е невъзможно да се открие друга подоб¬на личност, служеща за пример.
В различните общества се срещат хора (герои), които при-тежават прекрасни способности в отделни моменти от живота, но Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е единственият пример за човек, у когото се събират всички превъзходства.


Следните наставления на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), който във всяко отношение е пример за общността си, са проява на висок морал:
Мухаддисите (учените по хадис) класифицирали превъзход¬ния му нрав по следния начин:
1. Явно и скрито изпитва боязън от Аллах Теаля.
2. Не изоставя справедливостта нито при задоволство, нито
при гняв.
3. Не разхищава нито при богатство, нито при бедност.
4. Дори близките да прекъснат връзките си, не прекъсва
връзките с тях.
5. Почита дори онзи, който му е отнел нещо.
6. Прощава дори на онзи, който го угнетява.
7. Мълчанието му означава размишляване.
8. Говоренето му е зикр (споменаване на Аллах).
9. Погледът му е за поука.
Върху сабята на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) били изписани следните изрази:
„Прощавай на онзи, който те угнетява! Помагай на родни-ната си, който не се интересува от теб! Отвръщай с добро на онзи, който ти върши зло! Казвай истината, дори тя да е в твой ущърб!”
Според предание на Хузейфе (радияллаху анх) Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
,,Не бъдете [като] паразити! Те са онези, които казват: ,,Аз завися от хората – ако те се отнасят с добро, и аз се отнасям с добро, ако те се отнасят лошо, и аз се отнасям лошо.” Вие приемете за ваш принцип следното: Ако хората ви правят добро, и вие правете добро, ако пък ви сторят зло, не им отвръщайте със зло!”
В друг хадис е казал:
,,Аллах не харесва във вас три неща:
1. Клюкарството.
2. Разточателството.
3. Ненужния въпрос.”
„Не се смей на нещастието на брат си; Аллах Теаля може него да избави, а теб да те подложи на същото нещастие.”
Онези, които изследват живота на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), ще установят, че винаги е бил милосърден, никого не е проклел, от един нечестив народ е успял да възпи¬та голям брой известни личности. Въпреки че, когато бил в Таиф, децата и робите го замервали с камъни, подигравали му се, и дори когато сядал от умора, те го принуждавали да стане, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се молел за тяхно¬то напътствие. В деня, когато завоювал Мекка и влязъл побе¬доносно в града, откъдето преди десет години бил пропъден, проявил такава скромност и снизходителност, че не взел клю¬човете на Кябе от Осман бин Талха, който все още не бил мюсюлманин. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) му казал:
„Днес е денят на доброто и време за изпълнение на обе-та.”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е единственият държавен водач, който преди да почине, не оставил никого за свой престолонаследник и нищо за семейството си, като каз¬вал:
„Наследството на пейгамберите не се унаследява [от близките], а каквото оставим, е садака [подаяние] за мю-сюлманите.”
Единственото му наследство и дар за неговата общност е неговият живот – прекрасният му пример.
В един хадис Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) обобщава своите принципи, които са прекрасен пример за всички:
„Богатството ми е марифет [познанието, да се познава истински Аллах], разумът е основата на моята вяра, любов¬та е моята същност, волята и решителността са превозно¬то ми средство, споменаването на Аллах е ближният ми, доверието е съкровището ми, мъката е спътникът ми, на¬уката е оръжието ми, търпението е ризата ми, задовол¬ството е плячката ми, бедността е гордостта ми, въздържа¬нието към светското е професията ми, увереността е сила¬та ми, правдивостта е застъпникът ми, подчинението пред Аллах е достойнството ми, джихадът е пътят и методът ми, намазът е светлината на очите ми...”

Уважаеми читателю,
С всичко, което се постарахме да кажем дотук за най-великата личност според човешките възприятия, осъзнаваме, че още сме твърде далече от истината за него. Би било срамно да твърдим, че сме го описали по подобаващ нему начин. Думите, които може би изразяват нашата слабост, не пред-ставляват нищо друго освен искреното ни намерение и духов-ния ни стремеж. Той е един необхватен свят, в който можем да вникнем според силата и искреността на обичта си към него.
Нека Аллах Теаля отреди на всички ни да разтворим криле в небесата на този свят!
Амин!...