ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-6

Отношението на Пратеника на милостта
към животните
В периода на невежеството хората се отнасяли безмилостно и към животните. За да се хранят, режели на живо опашките им и парчета месо от телата им. Организирали съревнования по бой с животни. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) сложил край на тези грубости. Традициите в днешно време като бой с петли, камили и бикове са останки от периода на невежеството.
Веднъж Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) видял на пътя едно магаре, чието лице било обгорено. Със съжаление казал:
„Проклятието на Аллах да падне върху онези, които са го обгорили!”
(Бухари. Зебаих, 25)
Затова заповядал да бележат онези места на животните, по които да не им причиняват болка.
Когато един от сподвижниците взел яйце от едно птиче гнездо, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) му казал:
„Остави го на мястото му, защото от него ще се излюпи малко!”
Когато Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) видял една слаба камила, се обърнал към собственика й с думите:
„Бой се от Аллах относно тези животни, които не говорят! [Не ги оставяй гладни!]”
Абдуллах ибн Джафер (радияллаху анх) разказва:
„Един ден Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) отиде в градината на един от енсарите (помощниците). Камилата, която била там, след като видяла Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), започнала да стене и от очите й потекли сълзи. След това Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) отишъл при нея и я погалил по главата, а тя престанала да плаче. После Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) потърсил собственика на градината и когато го намерил, му казал:
,,Не се ли боиш от Аллах, Който ти дари това животно? То ми се оплака от теб, че го биеш и измъчваш.”
Веднъж Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) попитал:
„Да ви кажа ли кой е далеч от Ада и Раят е близо до него?”
Отговорил:
„Онзи, който е нежен, състрадателен, милостив и добро-душен...”
(Ахмед б. Ханбел. т. 1, с. 415)


Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) в своите хадиси описва положението на милостивия и немилостивия човек:
„Една порочна жена видяла в пустинята куче да лиже пясъка от жажда. Тя го съжалила. С обувката си изкарала вода от кладенеца и го напоила. Великият Аллах опростил нейните грехове. Друга жена пък оставила котката си гладна (дори не я пускала да се храни с каквото намери). След известно време тя умряла от глад. Заради тази безмилостна постъпка на жената й бил отреден Адът.” (Бухари. Енбия, 54; Муслим. Селям, 151, 154; Бирр, 133; Несаи. Кусуф, 14)
С такива преценки за човешкото поведение Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) превърнал невежото общество в общество на щастливия век. Онези, които не проявявали човешко отношение към останалите (те заравяли дъщерите си живи!), в резултат на неговото възпитание се превърнали в извор на милост и състрадание, оказвани дори и към животните.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) бил прекрасен пример за хората. Зачитал правото дори на едно малко врабче и възпитавал хората по изключителен начин.
Абдуррахман – син на Абдуллах, разказва:
„Веднъж, когато пътувахме с Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), видяхме една птица. При нея имаше две малки. Когато взехме малките й, тя долетя над нас, пърхайки с крила. В този момент дойде Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) и каза:
„Кой взе малките на това животно и му причини болка? Веднага ги оставете на мястото им!”
Според шериата (закона на Аллах) ловът е позволен. Но за да се запази екологичното равновесие, още преди 1400 години Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) заповядал да се внимава по време на размножителния период на животните. Случайният лов; да се убие майката, за да скърбят рожбите й, или да се вземат малките, за да скърби майката – са действия, които погубват чувството за милост и състрадание у човека.
Тези хадиси показват истината, че милосърдието на съвършения вярващ трябва да бъде толкова широко и дълбоко, че да обхване дори дивите зверове. Затова в исляма е повелено опасните животни като змия или скорпион да се убиват с един удар, за да не бъдат измъчвани. „Който убие с два удара, получава по-малка награда, а който убие с три удара, получава още по-малка награда.” (Из книгата “Кимйайъ Сaадет”) Не представлява ли недостижим пример съветът да се проявява милосърдие, дори когато се убиват вредни животни?
Освен че повелявал милосърдие към тях, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) не одобрявал и прокълнаването им. Веднъж, когато отивали на битката Батнубуват, един човек от енсарите, качвайки се на камилата си, я проклел, защото вървяла бавно. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) го накарал да слезе от нея и му казал:
„Вече не ни следвай с тази прокълната камила! Не про-клинайте себе си, децата и богатствата си!”
(Муслим. Зюхд, 74)
Този хадис изразява необятния хоризонт на милосърдието в исляма .
Байезид Бистами, който разкрасявал своя характер с характера на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) и бил известен с прякора султанул арифин – Господаря на знаещите, от любов към Аллах бил толкова състрадателен, че изпитвал в своята душа скръбта и болката на всяко творение.
Един ден пред него пребили едно магаре, докато му потекла кръв. В този момент кръв шурнала и от пищялите на Байезид Бистами.
Много поучителна е друга случка, свързана с милосърдието и състраданието на Байезид Бистами:
Веднъж, когато пътувал, се спрял под едно дърво, за да отпочине. След това продължил. Вървейки, видял, че по торбата му пълзят мравки, останали от мястото, където почивал. За да не ги лиши от техния дом и да не ги води на непознато място, той се върнал обратно и ги оставил на същото място.
Това е прекрасен пример за всеотдайността в желанието да разкрасиш собствения си характер чрез присъщия на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Относно човешкия характер има много напътстващи и предупреждаващи наставления от Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Когато видял един човек да се отнася грубо с камилата си, натъжен, му казал:
“Който е лишен от милосърдие, той е лишен от всякакви благодеяния...”
Една от отличителните черти на мюсюлманина е милосърдието. Всеки път, когато започва работа, изрича „Бисмиллях” (С името на Аллах). Така Аллах Теаля му вдъхва от Собствената си милост.
Следната случка с един от приближените раби на Аллах –Фудайл ибн Ийад, също е прекрасен пример за вярващия:
Видели го, че плаче, и го попитали:
„Защо плачеш?”
Отговорил:
„Плача заради един нещастен мюсюлманин, който ме угнетява! Боя се, че в Съдния ден ще бъде опозорен...”
Всичко това е отражение на деликатните и съвършени прояви на душевното възпитание на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
,,Бъдете милосърдни към тези, които са на земята, за да бъдат милосърдни към вас онези, които са в небесата!”
(Тирмизи. Бирр, 16)


Отношението на Пратеника на милостта
към сираците
В хадис се казва:
“Най-добрият дом е онзи, в който се отнасят най-добре към сирака. А най-лошият дом е онзи, в който се отнасят лошо към сирака!”
(Ибн Мадже. Едеб, 6)
Много са айетите в Корана по повод покровителството над сираците. Всевишният Аллах повелява внимателно отношение към тях:
„Тъй че не огорчавай сирака!”
(Ед-Духа, 93: 9)
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) винаги питал сахабетата:
„Днес погалихте ли главата на някой сирак? Посетихте ли болен? Присъствахте ли на погребение?”
(Таберани. Сахиху 'л-Джами,80)
Предупреждавал ги да извършват тези особено важни об-ществени задължения към хората с накърнени сърца. В друг хадис се казва:
„Който се отнася добре към момиче, за което е отговорен, или към момче сирак, аз и той ще бъдем заедно в Рая! [В този момент Пратеникът сближил двата си пръста.]”
(Бухари. Едеб, 24)
Един човек се оплакал на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), че сърцето му е закоравяло. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) му предложил следния лек:
„Погали главата на някой сирак и нахрани бедняци!”
(Ахмед б. Ханбел, т. 2, с. 263)
С идването на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) на света като сирак, сирачеството придобило достойнство в земния и отвъдния живот. Поетът Мехмед Аслан прекрасно описва положението на сирака:

Покровителят на сирака е Аллах.
Да се огорчава сирака е грях.
Не мисли, че сиракът е слаб!
Оръжие са неговите сълзи!

Наставленията на Пратеника на милостта за комшийските права
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) желаел да се обръща особено внимание върху комшийските права. В хадис се казва:
„Джибрил постоянно ме съветваше за правата на комшията. Дори си помислих, че след като умра, ще получат дял от наследството!...”
(Бухари. Едеб, 28; Муслим. Бирр, 140)
В друг хадис се казва:
„Комшията немюсюлманин има едно право. Комшията мюсюлманин има две права. Комшията мюсюлманин и род-нина има три права.”
(Суюти. Джамиу'с-Сагир, т. 1, 146)
Според комшийските права се изисква да не се гледа през прозореца на комшията, да не се съблазнява той с мириса на храната и да не се проявява отношение, което не ще му хареса.
Един от бедните сподвижници на име Ебу Зерр Гъфари казал:
„Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) ми повели, когато готвя, да слагам повече вода и да дам от сготвеното на комшията си…”
(Ибн Мадже. Етиме, 58)
Ебу Зерр (радияллаху анх) бил от бедните сподвижници. Тъй като не притежавал достатъчно хранителни продукти, към храната си можел да прибавя само съответното точно количе¬ство вода. Според този хадис в зачитането на комшийското право бедността не се счита за оправдание.
Следното предание е прекрасен пример за изключителната отговорност, която сахабетата проявявали към комшийските права.
Абдуллах ибн Омер (радияллаху анх) разказва:
„Имаше седем къщи и седемте бяха бедни. Един човек изпратил една овнешка глава в една от къщите. Стопанинът на къщата преценил, че неговият комшия се нуждае повече от нея и му я изпратил. Вторият бил на същото мнение и изпратил главата на третия комшия. След като овнешката глава била препратена и в седемте къщи, отново била върната в първата.”
Милосърдието на Расулюллах (салляллаху алейхи ве сел-лем) достигнало и до умрелите.
На дълговете на починалия човек се отдава голямо значе-ние в исляма. Когато Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) щял да отслужва молитва за умрелия, питал дали този човек дължи някому нещо и докато не се изплати заемът му, не отслужвал молитва.
Тъй като бил изключително милосърден и състрадателен, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) проявявал силна загриженост към онзи, когото погребвали, ако имал задълже-ния към други хора.

Отношението на Пратеника на милостта
към враговете и неверниците
Ебу Басра Ел-Гъфари разказва случка от живота си, преди да стане мюсюлманин:
„Дойдох в Медина и гостувах на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). През тази нощ изпих млякото на седем кози. Въпреки това Пейгамберът (салляллаху алейхи ве сел-лем) нищо не ми каза. Същата нощ той си легна гладен, като не прояви никакви признаци на недоволство и сърдитост. Заради този велик нрав постъпих съвестно и станах мюсюлманин...”
Тъй като Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) бил изпратен като милост за световете, неговата обич и милосър-дие обхващали всяка твар.
Един ден поискали от него да отправи проклятие, а той казал:
,,Аз не съм изпратен на земята, за да проклинам, а съм Пратеник на милостта!”
(Муслим. Федаил, 126; Тирмизи. Деават, 118)
Когато отишъл в гр. Таиф, за да призовава към исляма, неве¬жите езичници и егоисти го замервали с камъни. Тогава при него дошъл Джибрил и му казал:
„Да унищожа ли това племе, като стоваря тези планини върху тях?”
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) не се съгласил и отправил следната молба за този народ:
„О, Аллах! Напъти този народ! Моля се от тях да стане едно вярващо поколение!”
В резултат на тази молба към Аллах след време народът на Таиф приел мюсюлманската вяра.

Опрощаващият Пратеник на милостта
Аллах Теаля обича да опрощава. Ако рабът се разкайва искрено и със съжаление за греховете си, Всевишният Аллах обещава, че ще приеме покаянието му. Тъй като Той е много-опрощаващ, в Свещения Коран иска и рабите Му да проща-ват.
Условията за опрощаване на греха са: искрено съжаление, подчинение на Аллах и странене от забраните (харам). Най-прекрасните примери за прошка са от живота на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Например в деня на завоюва-нето на Мекка извинил Хинд в замяна на вярата й – в битката при Ухуд тя от злоба разкъсала със зъби сърцето на чичо му Хамза (радияллаху анх). В този ден тя застанала зад Пейгам-бера (салляллаху алейхи ве селлем) и казала:
„О, Пратенико на Аллах! Позна ли ме?”
Въпреки че оттогава изминали пет години, Расулюллах (сал¬ляллаху алейхи ве селлем) отговорил:
„Нима мога да забравя този радостен вик?”
Така в името на вярата й простил.
От друга страна, в деня на завоюването, когато мекканците очаквали да видят как ще постъпи, Пророкът на милосърдието Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) им казал:
„О, Курейши! Какво мислите, как ще постъпя спрямо вас?”
Те казали:
„Ние се надяваме, че ще сториш добро, и казваме: „Ще сториш добро!” Ти си великодушен и благодеятелен брат! Син на великодушен и благодеятелен брат!...”
След това Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Аз ви казвам, както пророкът Юсуф е казал на своите братя: „Няма укор днес към вас” (Юсуф, 12: 92). Хайде оти¬вайте си! Вече сте свободни!”
В друго обръщение казал:
„Днес е денят на милосърдието. Днес е денят, в който Аллах чрез исляма, ще дари Курейшите със сила и превъзход-ство.”
Синът на Ебу Джехил – Икриме, бил сред известните враго¬ве на исляма. След завоюването на Мекка, избягал в Йемен. Когато жена му станала мюсюлманка, го завела при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той го посрещнал със задо¬волство: „Добре дошъл, о, преселнико!” Така Расулюллах (сал¬ляллаху алейхи ве селлем) го извинил, без да го упрекне за злодеянията, които извършил срещу мюсюлманите.
Хабир бин Есед също бил голям враг на исляма. Когато дъщерята на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) – Зейнеб (радияллаху анха), се преселвала от Мекка в Медина, той нарочно я бутнал от камилата. Тъй като била бременна, тя пометнала и тежко се наранила. Хабир бин Есед извършил още много подобни престъпления. В деня на завоюването на Мек¬ка се опитал да избяга, но не успял. По-късно приел ислямска¬та вяра и отишъл при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве сел¬лем). Той извинил и него.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) често отправял следната молба към Аллах:
,,О Аллах! Опрости моята общност [уммет], защото не знаят!” (Ибн Мадже. Менасик, 56; Ахмед б. Ханбел. т. 4, с. 14)
Един човек на име Хамаме, след като станал мюсюлманин, прекъснал търговските си отношения с мекканските езичници. Смаяни, мекканците се обърнали към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той изпратил писмо на Хамаме, с което го посъветвал да продължи да търгува с тях. Цели три години езичниците подложили мюсюлманите на мъчение, лишавайки ги от храна и без да поддържат никакви взаимоотношения с тях. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) простил дори на тях. Впоследствие заради това велико благодеяние всички ста¬нали мюсюлмани.
Един ден дошла група от осемдесет души неверници, за да убият Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), но всичките били заловени. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) им простил.
В битката при Хайбер една жена сложила отрова в храната на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Когато взел първа¬та хапка, той усетил това. Въпреки че еврейката признала вината си, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) й про¬стил. Защото в Корана Аллах Теаля повелява:
„Придържай се към снизхождението и повелявай при-личното, и страни от невежите!”
(Ел-Араф, 7: 199)


Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) бил живият пример на Корана. Прощавал от сърце, без да се колебае, всички престъпления, които лично го засягали. Що се отнася до обществените престъпления, никой не можел да го утеши, докато сам не успеел да установи истината и да върне правото на угнетения.
Усаме, когото Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) много обичал, поискал извинение за едно момиче, което от-краднало, въпреки че било от знатно семейство. В този момент лицето на Пророка побледняло от яд. Твърдо казал:
„Дори ако дъщеря ми, Фатима, бе откраднала, щях да й отрежа ръката!...”
(Бухари. Худуд, 12)


Страницата на гнева в „Книгата на живота" е една истори-ческа трагедия. Като сериозна опасност гневът може да се предотврати единствено чрез оръжието на братството и търпе¬нието, чрез обгръщане със спокойствие, без да се нарушава равновесието.
Самоотвержеността и опрощението към другия от страна на сахабетата, следващи възпитанието на Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем), са неоценими и неповторими. Типичен при¬мер в този смисъл е случката с Али (радияллаху анх):
По време на една битка по пътя на Аллах, Али (радияллаху анх) повалил на земята един от противниците, който бил из¬ключително силен. В момента, когато щял да го убие и жи¬вотът му висял на косъм, врагът го заплюл в лицето. Отвратен от наглостта му, Али (радияллаху анх) отдръпнал сабята си.
Неверникът, който се избавил от смъртта, останал изумен от милосърдието и прошката на своя противник, и не разбрал реакцията му. После попитал Али (радияллаху анх) защо по-стъпил така.
Същата случка е красноречиво разказана от Мевляна Джеляледдин Руми:
„Този човек казал:
„– О , Али! Ти бе опрял острата си сабя в мен! Тъкмо да ме убиеш, и се отказа! Защо постъпи така? Какво видя, та силни-ят ти гняв, с който ме повали на земята, изведнъж изчезна?... О, герой на битките! Благоволи да разкажеш нещо за себе си! Що за дело е това?... О, Али! Сега разбрах, че това е от тайните на Аллах. Защото да убиеш човек без сабя е дело само на Господ. Разкрий ми тази тайна!”
След тези думи на своя противник Али (радияллаху анх) казал:
„– О, човече! Знай, че аз използвам сабята си, за да спечеля задоволството на Аллах. Защото съм раб на Аллах, а не на душата и страстите си... Опознах душата си. Стана ми тежко, че ще ме победиш със своята плюнка. Но тъй като се страху¬вах от злото на нефиса, вкарах сабята обратно в ножницата си. Затова отвърнах лице от всичко освен от задоволството на Аллах... Аз съм пълен с божествени скъпоценности, подобни на сабя, която е украсена със скъпоценни камъни. Затова по време на война се стремя не да убивам, а повече да съживя¬вам... Когато се биех с теб, а ти ме заплю, в мен се породи злоба и реших, че е редно да прибера сабята в ножницата, за да бъда от щастливите, които обичат заради Аллах и мразят заради Аллах... Що се отнася до онзи, който е пленник на своята душа и страсти, той е в по-тежко положение и от пленника, и от роба. Защото робът става свободен след една дума от своя господар, докато този, който робува на душата и страстите си, в един пагубен ден се събужда опиянен от пре¬ходните удоволствия и остава във вечна загуба... Затова не последвах егоизма си и се отказах да те убия... О, човече! Аз не притежавам други освен божествени качества. Ако и ти искаш да достигнеш напътствието, ела насам и се приближи към мен!... Ела насам, за да те освободи Аллах със Своето благоволение и милост! Защото милостта Му надминава Него¬вия гняв”
След тези думи Али (радияллаху анх) казал на човека, кой¬то бил удостоен със светлината на напътствието:
„Вече се избави от опасността. Опозна душата си. Сега благодарение на вярата се превърна в рядка скъпоценност... О, ти който се удостои с Божията светлина! Сега ти си аз, аз съм ти [т. е. и ти си един Али]. Защо тогава да не прегърна Али?”

Щедростта на Пратеника на милостта
Ибн Аббас (радияллаху анх) описва щедростта на Пейгам-бера (салляллаху алейхи ве селлем):
„Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) беше най-щед¬рият от хората. През месец рамазан великодушието му се увеличаваше. Никога през живота си не е казвал „Не” на някой, който е поискал нещо от него!”
(Бухари. Беду’л-Вахий, 5-6; Несаи. Съйам, 2)
Високата нравственост на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) изисквала никога да не връща искащия. Ако пък нямал какво да му даде, се стремял да го спечели с усмивка. Прекрасен е примерът на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем):
„Едно дете дошло при Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) и му казало, че неговата майка иска една риза. В този момент той не разполагал с друга освен с тази на гърба си. Казал на детето да дойде друг път. То си отишло. След малко се върнало и казало, че майка му иска ризата, която е на гърба му. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) влязъл в стая¬та си, съблякъл ризата си и я дал на детето.
По това време Билял (радияллаху анх) прочел езан и призо¬вал за молитва. Тъй като Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) нямал какво да облече, не могъл да отиде в джамията и да се присъедини към джемаата. Някои от сахабетата се раз¬тревожили и влезли в стаята му, където го заварили без риза.”
(Тефсир Хазин. Цит. по: Хазрети Джабир)
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) окачествявал себе си като служител, издържащ бедните, и казвал, че Аллах е този, който дава всяко нещо и притежава всичко.
Веднъж един човек дошъл при Расулюллах (салляллаху алей¬хи ве селлем). След като видял козите, които му принадлежа¬ли, си поискал една. Той му ги дал всичките. Когато се върнал при своя народ, този човек не могъл да прикрие изумлението си и казал:
„Толкова е щедър Мухаммед, че не се страхува от бедноти-ята!”
Веднъж пак дошъл някакъв човек. Поискал нещо от Пей-гамбера (салляллаху алейхи ве селлем). В този момент той не разполагал с нищо, което да даде. Казал му да вземе заем, като му гарантирал, че той самият ще го върне.
Както прадядо си Ибрахим (алейхисселям), Мухаммед (сал¬ляллаху алейхи ве селлем) никога не сядал да се храни без гости или сам. Карал да плащат заемите на умрелите или пък сам ги плащал. Докато не се изплати дългът на починалия, не отслужвал дженазе намаз. В един хадис се казва:
“Щедрият е близък до Аллах, Рая и хората; далеч е от Ада. А скъперникът е далече от Аллах, Рая и хората; близък е до огъня на Ада!”
(Тирмизи. Бирр, 40)
В друго предание се казва:
,, Тези две черти – скъперничеството и лошият характер – никога не могат да се намират у истинския вярващ!...”
(Тирмизи. Бирр, 41)
Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) не бил спокоен, докато не раздаде дела, който му се полагал от пляч¬ката. Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) почи¬нал, в наследство за съпругата му Айше (радияллаху анха) останал само един ечемичен хляб. За да изрази благодатта му (на хляба), тя казала:
„Дълго време се прехранвах с него!”