ПОЛЪХЪТ НА МИЛОСТТА "МУХАММЕД" Продължение-4

ПРИМЕРИ ОТ ХАРАКТЕРНИТЕ КАЧЕСТВА
ЗА ПРАТЕНИКА НА МИЛОСТТА

Единственият човек в историята, чийто живот е установен и с най-малки подробности, е животът на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Всички негови думи, дела и чувства, всеки миг от неговия живот са отбелязани и останали в историята като една достойна страница.
Животът на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) до Съдния ден ще бъде пример за бъдните поколения. В Корана за него е повелено:
„Ти наистина имаш велик нрав.” (Ел-Калем, 68: 4)
Той е не само учител, който преподава Корана на теория, а служи за пример с начина, по който го прилага в живота си.
Според предание на Джабир (радияллаху анх) Расулюллах салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Превеликият Аллах ме изпрати, за да изградя добрия нрав.”
(Муватта, 904; Бейхаки. Ес-Сюнену'л-Кубра, т. 10, 192)

Когато еврейският учен Абдуллах ибн Селям за пръв път видял лицето на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), бил обзет от сияйното и далновидно изражение на лицето му. Учуден, той казал:
„Притежателят на това лице не може да бъде лъжец!” и повярвал в неговия призив.




Богобоязливостта и душевната чистота
на Пратеника на милостта

Както споменахме по-горе, Пейгамберът (салляллаху алей-хи ве селлем) е Божи дар и съвършен пример за всички хора. Всеки човек, за да бъде щастлив, е задължен да го следва и да му подражава доколкото може. Делата на Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем) са действителен пример за всекиго как трябва да се прилага ислямът. Само че, за да се приложи на практика което и да е от действията на Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем), трябва да се обърне внимание на следното:
1. Някои дела са изпълняеми само за пратениците, другите хора са неспособни да ги прилагат – Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) винаги обяснявал това на своите приближени. Такива дела са: отслужването на намаз през нощите – не само понякога, а постоянно – до отичане на краката; както и непрекъснатото говеене (савм-и висал).
2. Други постъпки на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) се дължали на конкретна мъдрост или отделен въпрос, свързан с личността му. Например: оженването му за повече от четири жени; забраната за семейството му да приема подаяние (садака) или зекят до Съдния ден...
Колко поучителен е примерът му, когато раздавал на другите своя дял от плячката си след войни. Дори на смъртното си ложе той отново проявил това свое благородно качество.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) бил много болен и било дошло времето, в което да отиде при своя Господар. Обърнал се към Айше (радияллаху анха) и й казал да раздаде на бедните шест-седем динара, с които разполагал. След известно време попитал какво станало с динарите. Разбрал, че Айше (радияллаху анха), която била много заета покрай неговото боледуване, забравила да ги раздаде. Поискал динарите от нея, взел ги в благословената си ръка и казал:
„Пратеникът на Аллах – Мухаммед, не мисли, че ще оти¬де при своя Господ, докато не раздаде това на бедните!...”
После накарал да раздадат динарите на пет семейства от енсарите (медниците) и рекъл:
„Сега се успокоих!...”, след което задрямал.
Убейдуллах ибн Аббас разказва:
„Един ден Ебу Зерр (радияллаху анх) ми каза: „О, сине на моя брат! Ще ти разкажа една случка: Веднъж бях при Расул-юллах (салляллаху алейхи ве селлем). Той ме хвана за ръката и каза:
„– О , Ебу Зерр! Ако имам злато и сребро колкото плани-ната Ухуд, всичко щях да раздам по пътя на Аллах и когато умирам, не бих искал и един кърат да остане при мен.”
И аз го попитах:
„– О, Пратенико на Аллах! Не би искал да оставиш един кърат или една везна?”
На което Пратеникът отговори:
„– О, Ебу Зерр! Аз намалявам, ти увеличаваш! Аз мисля за Ахирета (отвъдния живот), а ти искаш земния живот! Не бих оставил и един кърат, и един кърат, и един кърат!” (Три пъти повтори това.)
Това превъзходно състояние на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) е непостижимо за обикновения човек. Оне-зи, които го следват и му подражават, не са отговорни в такава степен. Затова е рисковано мюсюлманите да се стремят да го следват и в такива специфични за него постъпки. Това е непо¬силно, понеже тази черта е характерна само за него...
Делата, които са характерни само за Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), не са свързани единствено с нещата, които споменахме. Неговото лично отношение към наследството не трябва да е пример за останалите. Той казал:
„Ние, пратениците, не оставяме наследство!”
Това не задължава останалите да раздадат всичкото си богатство, докато са живи.
Друго, което е известно, е, че Расулюллах (салляллаху алейхиве селлем) се гордеел с бедността си и казвал – ел-факру фахри. И това се отнася само за неговата личност като негово характерно качество. Не трябва да се приема като подтик към беднотията и немотията, напротив, съобразно думите му „даващата ръка е по-добра от вземащата” може да се каже, че мюсюлманите са подтиквани да печелят по подходящ – позволен, начин.
Поради това съветите му по повод беднотията не притежават подстрекателен характер, а целят само да подсилят задоволството, уповаването и отдадеността към Божието предопределение.
3. Да се живее с богобоязливост (таква) и въздържание от земното (зюхд) е благодеяние, добродетел и приближаване към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Не трябва всички членове на обществото да се подтикват към аскетизъм ; той е лично решение на човека. Поради това не трябва да се мисли, че аскетизмът, който изразява отрицателно отношение към земните блага и изисква богобоязливост, ще доведе до такова развитие на обществото, което ще е знак за изостаналост или унижение пред другите общности. Шериатските канони, които трябва да се съблюдават от всички индивиди на обществото, съдържат в същността си динамизъм и прогресивност и не биха допуснали подобно нещо.
Освен това не съществува никакво противоречие между шериатски правила като: „Човек, чиито два дена са равни, е в загуба.” Според това правило развитието и напредъкът се измерват в дни, а аскетизмът и богобоязливостта са израз на неблагосклонност и отдръпване от земните блага. Защото по своята същност равнодушието към земните блага се изразява чрез разума и сърцето, а не чрез действията и по явен за хората начин.
В този смисъл известният мистик и поет Мевляна е казал: „Земният живот изразява нашето нехайство към Аллах!
Земният живот не е пари, жени и дрехи! Знай това!...”
Затова притежанието на много имоти и богатство, без да им отделяш особено място в сърцето си, но и без да ги пилееш, не противоречи на въздържаността към земните блага и на богобоязливостта. И обратно, ако изпитваш любов към богатството и следователно го обожествяваш дори и малко, това противоречи на въздържаността от земните блага и на богобоязливостта. Прекрасен пример в това отношение сред пейгамберите е Сюлейман (алейхисселям), а сред сподвиж-ниците – Ебу Бекир, Осман, Талха, Абдуррахман ибн Авф (радияллаху анхум).
От друга страна, понякога въздържаност от земните блага (зюхд) може да се прояви освен поради неблагосклонност към тях и поради липса на възможности. Ако на човек му липсват материални възможности и той приема това със задоволство и отдаденост към отреденото от Аллах, без да престъпва Неговата повеля, той представлява достойна изява на човека при тези обстоятелства. Но при положение че има възможности, а показва с действията си немотия, това се дължи на погрешно разбиране на богобоязливостта. Пример за това показвал Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), като понякога при непосилен глад връзвал камъни на корема си. За да изрази човек благодарността си към Аллах за благата му чрез щедрото раздаване на другите в Негово име, е по-подходящо да прояви въздържание от земните блага (зюхд) и богобоязливост (таква)! Да живееш, като прикриваш богатството си, означава, че тълкуваш богобоязливостта като скъперничество. Не е правилно по този начин човек да заблуждава себе си и другите.
Когато в рамките на тези принципи анализираме живота на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), ще видим, че той е бил най-богобоязливият (изпитвал най-голямо страхопочита-ние към Аллах и бил най-близък до Него). Заради своята богобоязливост той живеел като бедняк.
Айше (радияллаху анха) казала:
„Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) се пресели в отвъдното, без да се е наял с ечемичен хляб два дена поред!”
(Бухари. Ейман, 22; Ибн Мадже. Ет'име, 48)

Енес (радияллаху анх) разказва:
„Понякога канеха Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) да яде ечемичен хляб с ястие, приготвено от опашка на животно или от лой, които били вече почти развалени. И този велик човек се отзоваваше на поканите. Беше дал ризницата си като залог на един евреин. И затова, че раздаваше така щедро, докато умря, не можа да успее да си я върне.”
Заедно с това Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) не позволявал да се забранява заради неблагосклонността към земните блага онова ядене и пиене, което е позволено (хелял). Той ядял и пиел от позволените неща, но никога не преяждал. Веднъж дори казал на един човек, който се уригнал пред него:
„Остави уригването! Защото онези, които в земния жи-вот преяждат, в Съдния ден най-дълго ще останат гладни!”
(Тирмизи. Съфату'л-Кияме, 37)

В друго предание казал:
„Никой не е пълнил по-лош съд от стомаха си. На човек са му достатъчни няколко залъка, за да се държи на краката си... Ако трябва да яде повече, нека една трета от стомаха си да отдели за храна, една трета – за вода, и една трета – за въздух!...” (Тирмизи. Зюхд, 47; Ибн Мадже. Ет'име, 50)
Така Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) посочил умерения път за хранене.
Изброеното дотук представлява необикновени предпазни мерки, които са насочени към контролиране на човешките страсти. Съобразно това училището на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) е възпитало по съвършен начин хората от всички съсловия, като се започне от най-бедните и се стигне до хората в държавното управление. Така сърцата достигнали щастието и спокойствието в зависимост от степента, с която следвали неговия пример. Всякакви хора били възпитаници на това училище – бедни, но признателни на Аллах, богати, които живеели съвсем скромно като бедняци и раздавали щедро по пътя на Аллах, както и държавни чиновници. В ислямската история са известни случаи, в които велики халифи носели на гръб като хамали храна на бедните и им я готвели. Фатих Султан Мехмед хан застанал пред съда редом с един християнин, когато делото му било решено в полза на християнина.
Подобни прояви на справедливост са милост и благодеяние, дарени на човечеството, от уроците на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) по въздържаност към светското и богобоязливост.
Колко прекрасно е описал въздържаността от земните облаги Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем):
„Неблагосклонността към земните блага не е нито забраняване на разрешеното, нито пък изоставяне на богатството... Неблагосклонността към земния живот означава да се надяваш повече на онова, което е при Аллах, от това, което е в теб, и когато те сполети беда, докато не те напусне, силно да се надяваш на наградата от Него...”
(Тирмизи. Зюхд, 29)
Колко добър и вечен пътеводител за хората е Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) със своята неблагосклонност към земното и задоволството си!
Въздържаността на човек от земните облаги е състоянието, при което трябва да се превъзпитават прекомерното желание и страсти към земния живот, да не се допуска увличане по преходните земни удоволствия, да не се приема земният живот със сърцето, да не се отдава важност на друго освен Аллах и Неговия Пратеник, да се изоставят нещата, които пречат на служенето на Аллах и нямат полза за отвъдния живот (ахирета). Чрез спазването на тези предписания се постига духовно и телесно спокойствие, а неспазването им, т. е. обвързаността към земния живот, представлява катаклизъм, носещ страдания, които погубват тялото и живота. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е казал:
„Въздържаността към света успокоява сърцето и тялото. А обвързаността към света увеличава скръбта...”
(Ибн Мадже. Зюхд, 1)
В друго предание са казва:
„Откажи се от света и Аллах ще те обича! Откажи се от онова, което притежават хората, и те ще те обичат!...”
(Ибн Мадже. Зюхд, 1)
Както става ясно и от тези свещени хадиси, като основна предпазна мярка срещу опасностите на земния живот се препоръчва неблагосклонността към светското. Например Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем), когато нямал какво да яде, говеел.
С хадиси като:
„Нито белият има превъзходство над черния, нито пък един народ превъзхожда друг! Единственото превъзходство е богобоязливостта...” (Ахмед ибн Ханбел)
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) винаги препоръчвал необвързаността към света и богобоязливостта.
В друг хадис Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е казал:
„На мен не ми бе повелено да трупам богатство и да бъда търговец! А ми бе повелено: „Разпространявай Величието на своя Господар, бъди от кланящите му се и служи на Него!"
В друго предание се казва:
„Когато кланяш намаз, отслужвай го като че ли ти е последен! Не изричай слова, за които утре ще съжаляваш! Не изпитвай желание към онова, което желаят нехайните!"
(Ибн Мадже. Зюхд, 15)
Когато попитали Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем): „Кой човек е съвършен?", той отговорил:
„Който е чист, пречистен от грехове, съмнения, измама, лъжа и завист!...” (Ебу Давуд. Джихад, 5)
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) бил изключително внимателен както към забраненото (харам), така и към съмнителните неща. Дори веднъж в джамията Хасан, внукът на Мухаммед (саллялаху алейхи ве селлем), докато бил все още малко дете, седял в скута на дядо си и заедно с него наблюдавал как раздават фурмите за зекят. Взел една фурма и я сложил в устата си. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) го смъмрил и го накарал да извади фурмата от устата си, като му казал:
“Хвърли, хвърли! Хвърли тази фурма! Не знаеш ли, че ние не вземаме садака!” (Муслим. Зекят, 161)
За позволената (хелял) храна Мевляна Джеляледдин Руми е казал:
“Залъците са като семето. Негов плод са мислите и намеренията.”
„Залъците, които подбуждат в теб желание и копнеж да служиш и да се подчиняваш на Аллах, да изпитваш духовно спокойствие, са от позволеното (хелял). А залъците, които подбуждат ленивост към служенето и подчинението на Аллах и причиняват безпокойство в сърцето, са от възбраненото (харам).”
„Увеличавай позволените залъци в своя живот и се пази от съмнителните и забранените, за да почувстваш наслада от служенето и подчинението на Аллах и да достигнеш смирението.”
Един от приближените раби на Аллах е казал:
„Не забравяй, че изпитването на наслада от служенето и подчинението на Аллах е най-голямото чудо!”
В Корана Всевишният Аллах повелява:
„Сполуката е за вярващите, които в своя намаз са смирени."
(Ел-Му'минун, 23: 1-2)
В обществото е разпространено мнението, че религията е съвкупност от религиозни принципи, които осигуряват единствено отвъдното (ахиретското) щастие. Тя не е система, която осигурява само отвъдното щастие, а е духовен климат, който подрежда обществения живот и създава за хората спокойна и сигурна среда.
Една нощ Омер (радияллаху анх), както обикновено, обикалял улиците на Медина. Когато минавал покрай една къща, без да иска, дочул разгорещен спор между майка и дъщеря. Спрял се, привлечен от разправията. Майката казала на дъщеря си:
„Дъще, сложи малко вода в млякото, което утре ще продадем!”
Дъщерята говорела:
„Майчице, не забрани ли халифът да се слага вода в млякото?”
Майката реагирала остро:
„Дъще, как по това време на нощта халифът би могъл да знае, че сме смесили млякото с вода?!”
Но момичето, чието будно сърце било изпълнено с богобоязън, отново се възпротивило срещу измамата на майка си и казало:
„Майко! Да приемем, че халифът не ни вижда. Аллах не ни ли вижда също? Тази измама лесно може да се прикрие от хората, но може ли да се прикрие от Всезнаещия и Всевиждащия Аллах?...”
Отговорът на това чисто момиче, чието сърце било отдадено на божествени истини, изключително трогнало халифа Омер (радияллаху анх). Водачът на вярващите Омер приел това момиче не като дъщеря на една случайна жена, която продава мляко, а като шанс да я вземе за жена на сина си. От това чисто потекло се родил Омер ибн Абдулазиз, който се счита за петия от праведните халифи в ислямската история.
Този случай показва, че винаги когато човекът се придържа и се прехранва с позволеното, му се осигурява щастие и в земния, и в отвъдния живот. Поведение, което не подхожда на един вярващ раб, е, когато действа противоположно на това – не се задоволява с позволените неща, а посяга към съмнителното и забраненото.
За нещата, за които не се знае дали са забранени, но има вероятност да са, т. е. са съмнителни неща, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е казал:
„Остави онова, в което се съмняваш, и стори онова, в което не се съмняваш!”
Същевременно обаче е грешно въпросът за съмнителните неща да се тълкува по такъв начин, че да се отбягват позволените блага и да се поражда ненужно съмнение към тях.
Както по всеки въпрос, така и по този ислямът повелява умерения път, защото целта му не е да затруднява човека, а напротив, да го накара да живее в радост и спокойствие, което той постига, като изгражда двореца на сърцето, защото всички красоти се намират в него, като ни помага да разкрием и да прилагаме в живота си душевните качества и съвършенства на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
Въпреки че греховете на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) били опростени, той кланял намаз през нощите, докато му отекат краката, и четял Корана, докато капнел от умора. Бил човекът, който най-много обичал Аллах, най-много Го споменавал и най-много се боял от Него.
Намазът е срещата между раба и неговия Творец, заставането пред Него с неписуемо вълнение за влюбените в Него. Онези, които желаят да вкусят още повече от тази безкрайна благодат, изпълняват допълнителен (нафиле) намаз.
В молитвата има отдаденост, която затруднява човешкото eгo. Дори това е достатъчно, за да се види, че ислямът е истина, а молитвата е истинско служене (ибадет).
Онези, които са подвластни на егото си, не могат да отслужват намаза, а тези, които не могат да прекрачат спънките на егото, я отслужват механически, затова много малко хора успяват да отслужат истинска молитва. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) разкрива тази истина така:
„Двама души отслужват по два рекята молитва в едно и също време на едно и също място. Само че разликата между тях е колкото небето и земята.”
Айше (радияллаху анха) е казала:
„Понякога, когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) кланяше намаз, сърцето му издаваше звук като на врящ казан. Когато се изпълнеше езан (повик) за молитва, заради това, че ще застане пред Аллах, не виждаше онези около себе си!...” (Ебу Давуд. Салят, 157; Несаи. Сехв, 18)




Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) често започвал да говее гладен, а понякога говеел без прекъсване и след залез слънце. Когато и сподвижниците му поискали да говеят по този начин, той казал:
„Вие не можете така!”
Според предание на Ибн Аббас (радияллаху анх) Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) много пъти наред осъмвал гладен и семейството му нямало какво да яде. Всъщност хлябът му бил ечемичен. (Ибн Са'д. Ет-Табакату'л-Кубра, т. 1, с. 400)
Според Енес ибн Малик (радияллаху анх) веднъж Фатима (радияллаху анха) занесла на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) парче от хляба, който изпекла. Той попитал:
„Какво е това?”
Тя отговорила:
„Хлябът, който изпекох. Не можах да ям, преди да донеса на теб.”
Тогава Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„ Това е първият залък, който ще влезе в устата на баща ти за последните три дни!”
Според предание на Ебу Хурейре (радияллаху анх) Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) от глад връзвал камъни на корема си. (Ибн Са'д. Ет-Табакату'л-Кубра, т. 1, с. 400)
Основното благодеяние и целта на говеенето е борбата с душата (нефс) със съзнанието, че се служи на Аллах за потискането и побеждаването й.


Какво цели хадж (поклонение в свещените земи): да вземем дял от упованието на Ибрахим и Исмаил (алейхисселям) ; да целим врага, който е в нас, наричан нефс, както и шейтанските наклонности извън нас; да се доближим до Аллах, като изоставим каквото и да е разделение (класово, групово и т. н.); да почувстваме страшната гледка на Съдния ден; да се събират заедно всички мюсюлмани от различни страни и да се заздравява верското братство между тях.
Прощалният хадж и прощалната проповед (хутбе) на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) са прекрасен пример за общността му до Съдния ден!
На прощалния хадж Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) изразил отношението си към своята общност – с обич укрепил устоите на правата за мюсюлманите.
Извършването на хадж насочва човека към духовен живот – това деликатно служене е изпълнено с прояви на милост, състрадание, любов; то изисква да не се нараняват творенията на Аллах – забранен е ловът; не трябва да се откъсва дори и едно зелено клонче, и т. н.
Дори Омер (радияллаху анх) се въздържал да ходи при Хаджеру'л Есвед (Черния камък) и да го целува, за да не причинява болка на мюсюлманите.
Тези изисквания по време на хадж карат човека да си направи равносметка, която се отразява върху бъдещия му живот. Единствената цел на всички тези ибадети е приближаване до Великия Аллах.
Що се отнася до свещените места, където се извършва хадж, те съставляват духовния климат на един възвишен свят.
Местността Арафат е място за опрощение, и за убежище.
Местността Музделифе е място за проява на милостта, както в Корана се споменава „Ел-Меш'ару'л-Харам”.
Местността Мина е мястото, където Ибрахим, Исмаил и Хаджер победили сатаната (шейтан) и проявили отдаденост и упование в Аллах.
Кябе е точката и пулсът на ислямския свят, към която се обръщат всички мюсюлмани по време на намаза, който е повелен в Корана по следния начин:
„И свеждай чело до земята в суджуд и [към Аллах] се приближавай!
(Аляк, 96: 19)

Гробът на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), който посещаваме по време на поклонение, е място, където сърцето се обогатява с Божията обич и се извисява. Защото единствено към Пророка Всевишният Аллах се е обърнал с думата хабиби (любими).
Според имам Малик мястото, където се намира благословеният гроб, е по-свят дори от Кябе. Защото цялата вселена е сътворена в чест на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
От времето на Адем (алейхисселям) до днес тези места са подхранвани от духовността на вярващите сърца и са напоявани със сълзите на влюбените в Аллах и Неговия Пратеник. От тези свещени места, които представляват извор на пророческата духовност, лъха великата история на пророците. Следователно посещаването им е всеобхватен ибадет, който насочва човека към съвършенството на религията.
Хаджът е задължение, чрез което човек постига духовно равновесие, променя себе си, открива своята същност и се пречиства с духовна благодат.


Зекятът е задължителна милостиня, която притежаващите богатство дават на бедните, за да може останалото им богатство да се пречисти. Зекятът се разпределя на части между нуждаещите се. По този начин в обществото се поддържат хармонията, равновесието и справедливостта.
Зекятът не засяга само печалбата, а цялото притежавано богатство. Така частта от него, която не е в обращение, малко по малко се стопява, т. е. ислямът активира всички капитали и ценности и осигурява кръгооборота им в обществото.
Една от мъдростите на зекята и раздаването му (инфак) е, че той е единственият начин да се възпре индивидуалното натрупване на огромно и нечисто богатство, което лека-полека се превръща в заразна болест.

Този Божи данък е причина за укрепване на искреността и обичта между даващия зекят и взимащия го. С други думи зекятът е дълг на богатия към бедния. Всевишният Аллах повелява:
„... и в техните имоти имаше дял за просяка и нуждаещия се."
(Зарийат, 51: 19)
Много е важно отношението, с което се дават зекят и сада-ка. Даващият трябва да изпитва благодарност към взимащия, защото той го избавя от един религиозен дълг и става причина за получаването на награда. При това за даващия подаянието (садаката) е вид щит срещу болести и нещастия. Всевишният Аллах повелява:
„Не знаеха ли, че Той, Аллах, приема покаянието от Твоите раби и взима подаянията, и че Той, Аллах, е Приемащия покаянието, Милосърдния?”
(Ет-Тевбе, 9: 104)
В хадис на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) се казва:
„Раздаденото (в името на Аллах) отива най-напред в ръката на Аллах, а оттам в ръцете на нуждаещия се!”
Когато човек раздава, е необходимо да се пази от лицемерие, високомерие и горделивост. В противен случай раздаденото не се приема от Аллах, а остава безполезно в ръцете на хората и до раздаващия не достига нищо в отвъдното (Ахирета).
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) раздавал прекалено много и водел изключително скромен живот. Айше (радияллаху анха) е казала:
„В стомаха на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) не влизаха две различни ястия в един и същи ден. Като ядеше месо, не ядеше нищо друго, ако пък ядеше хляб и фурми - след това нищо друго не ядеше.”
(Ибн Са'д. Ет-Табакату'л-Кубра, т. 1, 405)


Ебу Надр е казал: „Чух Айше (радияллаху анха) да разказва следното:
„Веднъж седяхме с Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Баща ми Ебу Бекир ни поднесе един бут от овца. В тъмното с Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се опитахме да го разрежем. Един човек попита: „Нямате ли светилник или светлина?”
Казах: Ако имахме масло, за да го запалим, щяхме да го ядем.”
(Ибн Са'д. Ет-Табакату 'л-Кубра, т. 1, 405)
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) много обичал да раздава на хората. Веднъж казал на Билял (радияллаху анх):
„О, Билял! Раздавай! Не се страхувай, че Владетелят на трона (арша) ще намали твоето богатство затова, че раздаваш!...”
(Ел-Люма, 134; Ебу Давуд. Имаре, 35)
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) никога не бил пристрастен към трупане на богатство, защото предпочитал да бъде „раб и пратеник". Затова казал:
„Бе ми дадено да избирам да бъда раб и пратеник или владетел и пратеник. Джибрил ми посочи да бъда скромен. И аз предпочетох да бъда раб и пратеник, и реших:
Нека един ден да съм сит, един ден да съм гладен.”
(Хейсеми. Меджмау 'з-Зеваид, т. 9, с. 192)
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) не влязъл в къщата на дъщеря си Фатима (радияллаху анха), която тя била разкрасила. Той казал:
„Не ни приляга да влизаме в такива окичени места!”
(Аср-и Саадет, т. 2, с. 90)
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) никога не се гордеел със своето велико служене (рабство). Изброявал благата на Аллах към себе си, като изразявал своята необикновена скромност с думите ля фахра! (няма горделивост).



Смирението на Пратеника на милостта

Изворът на високомерието е човек да бъде възхваляван и харесван. Това е едно от нещата, които го разглезват. Въпреки че Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) бил най-достойният от хората – към него била насочена възхвалата на Аллах, той казвал на поданиците си:
„Наричайте ме: Раб и Пратеник на Аллах!"
(Бухари, Муслим)
Ебу Усаме (радияллаху анх) разказва:
„Думите на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) бяха словата на Корана. Много споменаваше Аллах, хутбетата (обръщение) му бяха кратки, молитвите – дълги. Не се срамуваше да върви с бедния и нещастния, за да им помага, а напротив, изпитваше удоволствие от това.”
Енес (радияллаху анх) казва:
„Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) много споменаваше Аллах, малко се шегуваше. Яздеше магаре, обличаше дрехи от груба вълна, отзоваваше се на поканите на робите, посещаваше болните и присъстваше на погребенията. Да беше го видял в деня на завоюването на Хайбер, когато беше върху магарето с юзда от фурмови влакна! Победите, които Аллах даряваше, само увеличаваха благодарността и смирението му към Него.”
Джерир (радияллаху анх) разказва:
„В деня на завоюването на Мекка един човек беше дошъл при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Когато осъзна духовното и материалното му величие, се изплаши и се разтрепери.”
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), като видя състоянието му, с мек глас каза:
„Успокой се, не се притеснявай! Аз не съм владетел. Аз съм син на жена от племето Курейш, която яде сушено месо!”

Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) с искреността, с нормалното си отношение и смирение представляваше великото сътворяване в най-подходящото му лице, отредено за човека.
Адий бин Хатим разказва:
„Все още не бях мюсюлманин. Отидох да посетя Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Покани ме при семейството си. По пътя го спря възрастна и слаба жена. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) изчака дълго време, докато жената успя да изрече каквото искаше. Казах си: „Кълна се, че този не е владетел (крал).”
После отидохме в къщата му. Взе една кожена възглавница, пълна с влакна, и ми я подаде, като каза:
„Вземи, седни на това!”
Аз настоятелно казах:
„Не, ти седни!”
Той повтори:
„Ти седни!”
След това, за да не му възразявам повече, седнах. А той седна направо на земята. Аз отново си казах:
„Кълна се в Аллах, че това не е дело на владетел.”
После започнахме да разговаряме. Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) ми каза, че съм от вярата рекуси , че вземам една четвърт от зекята и че според вярата ми това е забранено (харам), останах учуден. Тогава разбрах, че той е Пратеник, защото знаеше онова, което никой друг не знаеше.”
Всичко това съвсем ясно доказва възвишената природа на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем).
Амир ибн Рабиа (радияллаху анх) разказва:
„Един ден вървях заедно с Хазрети Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) към джамията. По пътя връзката на обувката му се скъса. Поисках да я взема, за да я поправя. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) не ми я даде и каза:
,,Би било горделивост от моя страна! Горделивостта не ми харесва!”
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), който напътствал хората и ги дарявал с безкрайно щастие, не приемал в замяна и най-дребната услуга.


Целта на религията е да възпитава хората в духовност, праведност и проницателност. Това се постига чрез служенето на Аллах и изпитване на страхопочитание към Него. Всевиш¬ният Аллах повелява:
„Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им, и на своя Господ се упо-вават...”
(Ел-Енфал, 8: 2)
Думата инсан (човек) има сходен корен с думите нисян (забравяне) и унс. Противоположното на забравяне е спомена-ване. На повече от двеста и петдесет места в Корана е употре-бена думата зикр (споменаване). Ако споменаването навлезе в центъра на сърцето, в него започва да се появява служенето на Аллах и опознаването Му. Обичащите никога не забравят оне¬зи, които обичат. Винаги мислят за тях и ги споменават. Онези сърца, които искат да изпитат удоволствието от вярата, трябва винаги да споменават Аллах: прави, седнали или легнали да размишляват върху сътворяването на небесата и земята, като казват:
„... които споменават Аллах и прави, и седнали, и легна¬ли на хълбок, и размишляват за сътворяването на небесата и на земята: „Господи наш, Ти не си сътворил това напраз¬но. Пречист си Ти! Опази ни от мъчението на Огъня!” (Али Имран, 3: 191)
Превеликият Аллах не иска онова сърце, което не притежа¬ва тази проницателност и е нехайно. Всевишният Аллах пове¬лява:
„И нима [коравосърдечният е като] онзи, чиято гръд
Аллах е разтворил за исляма и е получил светлина от своя Господ? Горко на коравосърдечните за напомнянето на Аллах! Тези са в явна заблуда!” (Ез-Зюмер, 39: 22)
В това знамение се известява, че човек, който е изоставил споменаването на Аллах, е загубил своето достойнство. У него е заложено качеството да бъде раб (да служи). Затова той служи (робува) или на материалното и благата, или пък на своя Господ. Служенето на Аллах предпазва човека да не робува на страстите, интересите и материалното. Всевишният Аллах повелява:
„Не виждаш ли онзи, който приема страстта си за бо-жество? Нима над него си покровител?”
(Ел-Фуркан, 25: 43)
Много желания и мечти на човека, свързани с бъдещето му, които засягат само земния живот и не са насочени към от-въдния (ахирета), стават причина да го сполети нещастен край. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е казал:
„Бъдете внимателни! Желанията и мечтите да не ви накарат да забравите смъртта! В противен случай сърцата ви ще закоравеят... Бъдете внимателни! Несъмнено (смъртта, възкресението след смъртта, Съдцият ден) са близко.”
(Ибн Мадже. Мукаддиме, 7)
Селман Фариси, който взел сериозна поука от това предуп¬реждение на Пророка (салляллаху алейхи ве селлем), казал:
„Три неща ме карат да се смея и три – да плача!”
Едно от тези неща, на които се учудвам, е:
„Човекът, когато смъртта го очаква, той пак има недостижими мечти.”
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е казал:
,,На възрастния човек дори да му отслабнат всичките сили, сърцето му винаги е младо за земния живот и отдаде¬но на мечти за материалното!"
(Бухари. Рикак, 5; Муслим. Зекят, 1 14)


Това предание разкрива, че “любовта към земния живот” и „мечтите за материалното” са две трудности, които човек ни-кога не може да изхвърли от сърцето си. Дори да са изнемоще¬ли телата – известно е, че душата никога не умира, - на хората винаги им се иска да са млади, като изпитват съжаление и носталгия по онова, което са загубили. Поради това остават запленени от безкрайна страст.
Както пръстта изсмуква водата, която се изсипва върху нея, така и душата се стреми да събере в себе си всички земни наслади.
Единствено чрез душевното и сърдечното пречистване чо-век изхвърля благата от себе си, както пръстта, т. е. раздава. По този начин сърцето се пречиства от лошите навици и интереси.


Лошите навици са създадени с цел осъществяване на изпи-танието. Всевишният Аллах повелява:
„... и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил (що е) нечестивост и богобоязливост! Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърся¬ва.”
(Еш-Шемс, 91: 7-10)
Ние, хората, които притежаваме неповторимо съвършен-ство и всеобхватна мъдрост, можем да достигнем висшата си стойност единствено като служим на Аллах и предпазваме сърцата си от грехове.
Походът към Тебук бил много труден. Сподвижниците из-минали общо 1000 км. Когато се приближили към Медина, били силно променени – отслабнали, косите и брадите им се омърсили. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Сега след малкия джихад (битка) ни предстои големи-ят!...”
Учудени, сподвижниците запитали:
„О, Пратенико нима има по-голям джихад (борба) от този.” Тогава Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) отговорил:
„Сега ни предстои големият джихад (борбата с душата)!” (Бейхаки и Суюти)
Борбата с душата е възпитаването на сърцето. Целта е издигането на морала и усъвършенстването на човека до из-граждането на „съвършения човек”.
В един кудси хадис Великият Аллах повелява:
„Ние сме тайната на човека. А човекът е нашата тайна!”
Тази тайна може да бъде открита единствено чрез Мухаммедовата истина, която ще се открие толкова, колкото ние сме се потопили в нея. Ако човек не може да открие мъдростта за сътворяването на вселената, тя го поглъща. Онзи, който не открие причината за идването си на света, остава неосведомен за свещената човешка структура. Не може да схване божестве¬ната мъдрост (цел) на своето съществуване. Не може да разбе¬ре, че е наместникът на Аллах на земята. А онези раби, които са поели посоката да бъдат наместници на Аллах, се пре¬връщат в окото, с което Той вижда, и в ухото, с което Той чува. Така поемат по пътя, който води до целта за сътворяване¬то на човека, а именно достигането до Аллах (васъл иляллах).
В този свят нищо не може напълно да се обясни с човешкия разум. Дори думата, с която се стараем да обясним нещо, се нуждае от друга дума за допълнително пояснение.
Когато се опитваме да обясним необяснимото с необясними неща, разбираме ли, че най-великото необяснимо е Аллах, Превъзходният, който е извън пределите на разума? А Аллах е единственото и абсолютно обяснение на вселената.
Него можем да разберем дотолкова, колкото ни е обичта, отдадеността и познанието.
Разумът има своите граници. Преминаването на тези грани¬ци и установяването на тайните в света е възможно само чрез „пътя на сърцето”. Ибрахим (алейхисселям) изразява това по¬ложение в Корана:
„Когато неговият Господ му рече: „Отдай се!” – той рече: „Отдадох се на Господа на световете!”
(Ел-Бакара, 2: 131)
По този повод имам Ебу Хамид Ел-Газали описва своето положение по следния начин:
„Разтегнах ума до такава степен, че да се скъса. Осъзнах, че той е ограничен. До нито една крайна точка не може да достигне. Изпаднах в състояние на лудост. Потърсих убежище при духовната благодат на Расулюллах и я обгърнах. Така всичко се изясни. Разбрах тайната истина и се спасих.”
Отново Ибрахим (алейхисселям) казал:
„И рече [Ибрахим]: „Отивам при моя Господ. Той ще ме напъти.” (Ес-Саффат, 37: 99)
Мевляна Джеляледдин Руми изразява ограничената възмож¬ност на ума така: „Умът води болния до лекар. След това се отдава на лека¬ря.”
Накратко, тайните на пратениците са извън пределите на човешкия ум.


Вежливостта, състраданието и алтруизмът на Пратеника на милостта
Според преданията на много сподвижници Пейгамберът (сал¬ляллаху алейхи ве селлем) бил човекът с най-вежливия и най-прекрасен нрав. Винаги бил усмихнат. Лицето му излъчвало сияние.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) притежавал тол¬кова нежно сърце, че веднъж, когато видял един човек да плюе на земята, святото му лице веднага почервеняло. Той се спрял. Сподвижниците се разтърчали и покрили плюнката, след което Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) продължил.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е казал, че чистата дреха на мюсюлманина е признак за достойнството му пред Аллах. Препоръчвал да се обличат бели дрехи и умрелите да се завиват с бял плат (кефин), защото бялото е по-чисто, по-красиво и по-добро. Расулюллах (салляллаху алейхи ве сел¬лем) повелявал човек да е спретнат. Не одобрявал също не¬брежното обличане, рошавите коси и бради. Веднъж Мухам¬мед (салляллаху алейхи ве селлем) бил в джамията, когато дошъл някакъв човек с рошава коса и брада. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) му посочил с ръката да оправи брадата и косата си. След като човекът се оправил, Расулюл¬лах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Не е ли по-добре така, отколкото да се ходи като ро¬шав шейтан?” (Алиййу'л-Кари. Миркат, т. 8, 261)
Друг път Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) видял един човек с разрошена коса и с почуда казал:
„Защо този човек не мие и не реши косата си?”
Омер ибн Хаттаб (радияллаху анх) разказва:
„Един непочтен бедуин три пъти безпричинно повика Пей-гамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Въпреки това при всяко негово повикване Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) му отговаряше: „Заповядай!” Така спрямо грубостта на този човек той се отнесе с вежливост.”
Поради своята вежливост и дълбока душевност Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) не харесвал небреж¬ността.
Веднъж, когато при него дошъл човек с неприлична външност, му казал:
„Имаш ли богатство? Какво е положението ти?”
След като човекът отговорил, че материалното му състоя-ние е добро, Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) му казал:
“Тогава направи така, че да проличи, че Аллах ти е дал богатство!” (Несаи. Зинет, 54; Ахмед б. Ханбел. Муснед, т. 4, с. 137)

В друго предание е казал:
„Аллах обича да вижда в своя раб следата от благодат-та, която му е дарил!” (Ахмед б.Ханбел,т.2, 182)
Колко добре показват тези случаи, че в исляма сърдечната (вътрешната) чистота и външният естетичен вид взаимно се допълват.
Мюсюлманинът, когато облича някоя нова и красива дреха, за да не изпадне във високомерие и надменност, трябва да отправя молба към Аллах, както отправял и Пейгамберът (сал¬ляллаху алейхи ве селлем), със съзнанието, че благодатта е от Аллах. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), когато об¬личал нова дреха, отправял следната молба:
„Слава на Аллах, Който ме облече в тази дреха и ми я дари, без да имам за това нито мощ, нито сила! О, Аллах, за Теб е прославата! Ти ме облече в тази (дреха). Моля Те за добро от нея и за доброто, за което е създадена! И търся убежище при Теб от лошото от нея и от лошото, за което е създадена!”(Ебу Давуд. Либас, 1; Тирмизи. Либас, 29)
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) предупредил об¬щността си с огъня на Джехеннема, че на онези, които се обличат с цел да се гордеят и да показват високомерие пред хората, в Съдния ден (Къяметския ден) ще им се облече дрехата на унижението.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) не изричал също така нито една непристойна или груба дума, използвана оби¬чайно, казвайки:
,,В Съдния ден на везните на вярващите не ще има по-тежко нещо от добрия характер. Аллах ненавижда онзи, който върши непристойни дела и изрича непристойни думи.”
(Тирмизи. Бирр, 61)
Когато Ебу Зерр Гъфари обидил Билял Хабеши, наричайки го син на черна майка, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) му казал:
,,О, Ебу Зерр! Наистина все още в тебе са останали навици от невежеството!”
(Бухари. Иман, 22)
След това порицание от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) Ебу Зерр (радияллаху анх) сложил глава на прага и казал:
„О, Билял! Не ще вдигна главата си от земята, докато ти не я настъпиш!...”
По този начин искал да бъде извинен заради грубата си постъпка...
Тъй като бил много вежлив, Пейгамберът (салляллаху алей-хи ве селлем) лично обслужвал гостите си, с което им засвидеталствал почитта си.
Дори през своето детство с никого не влизал в спор с грубост.
Бил известен със състраданието си и близостта си до бед-ните, сираците, самотните и вдовиците.
(Бухари. Нафакат, 1; Муслим. Зюхд, 41-42)
Енес (радияллаху анх) е казал;
„Десет години слугувах на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем). Нито веднъж не ми каза: „Това да беше го напра¬вил така!”, решавайки, че постъпката ми е грешна.
(Ебу Давуд. Едеб, 1)
Състрадателното му отношение достигнало дори военно-пленниците, като заповядал да се отнасят добре с тях.


Милостта на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) об¬хващала всички твари. Когато видел дете, лицето му огрявало с радост и обич. Взимал в ръце децата на сахабетата си (спод-вижниците) и ги галел. Винаги, когато срещал деца, ги поздра¬вявал. Много ги обичал и понякога се шегувал с тях. Веднъж дори видял група деца да се надпреварват в бягане и се присъе¬динил към тях.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) – Милостта за световете, – когато се намирал върху камилата си и срещ-нел деца, вниманието му към тях се изразявало в това да ги качва върху нея, за да им достави радост. За това Енес (ради-яллаху анх) е казал:
„Не видях друг, който да зачита правата на семейството и децата си толкова, колкото Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем).”
Според предание на супругата му Айше (радияллаху анха) веднъж, докато Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) це¬лувал внуците си, един бедуин дошъл при него. Той се учудил на силната обич на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве сел¬лем) и казал:
„О, Пратенико! Вие целувате децата си? Ние не ги галим, и не ги целуваме."
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) отговорил:
„Ако Аллах е премахнал милостта и състраданието от
твоето сърце, аз какво мога да направя!...”
(Бухари. Едеб, 22)
Тези думи са прекрасен израз на милостта и състраданието на исляма към децата!
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) взел на едното си коляно Усаме бин Зейд, а на другото – внука си Хасан (радияллаху анхума). Прегръщайки ги, казал:
,,О, Аллах! Дари ги с милост и щастие! Защото аз желая за щях доброто и щастието...”
(Бухари. Едеб, 18; Муслим. Фезаил, 64)
Той забранявал да се проклинат децата, което изразява ог-ромната обич, състрадание и милост в сърцето му.
От признаците за неговото дълбоко състрадание са разре-шението на майката, чието дете плаче, да скъси своята молит-ва, за да не се притеснява за детето си; молитвите му с просълзе¬ни очи, които отправял за своята общност (уммет) през дълги¬те нощи; жертването на собствения си живот, за да спаси хората от огъня на Джехеннема...

Отношението на Пратеника на милостта към хората
Расулюллах (салляллаху алейхи. ве селлем) е прекрасен при¬мер за онези, които го следват не само на думи, а и с делата си. Той бил пример за хората във всяка област от живота и почи¬тал всеки от достойните според заслугите му. Безкрайна била неговата милост, която обгръщала създанията. Отнасял се с любезност и с нежност дори и към неверниците.
Джабир бин Абдуллах разказва:
„Един ден пред нас носеха мъртвец. Пейгамберът (саллял-лаху алейхи ве селлем) се изправи на крака. Ние също се изправихме. После му казахме:
„О, Пратенико на Аллах! Този мъртвец е евреин!...”
Отговори:
„Той не е ли човек?”
Бил толкова милостив, че представлявал проява на името на Аллах Рахман (Всемилостив). Винаги се отнасял вежливо към творенията заради Твореца.
Един ден някои сподвижници, на които им дотегнало от злодеянията на враговете, поискали от Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) да ги прокълне. В отговор на това Расулюл-лах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Аз съм изпратен не за да проклинам, а като милост за световете!”
Дори за най-злобните си врагове е отправял молитвата:
„О, Аллах! Те не знаят, дай им напътствие!”
Абдуллах бин Убей – водачът на лицемерите (двуличници-те) – в битката при Ухуд се върнал обратно в Медина заедно с последователите си; така предал Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) в тази така тежка ситуация. В още много други случаи той е показвал предателското си поведение спрямо мюсюлманите и Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
По волята на Аллах синът на водача на лицемерите бил искрено вярващ и когато Абдуллах бин Убей умрял, той поис-кал от Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) с благосло¬вия да даде ризата си, за да го завие в нея. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), за да не засегне този сподвиж-ник, му дал своята риза, с която обвили лицемера, който имал намеса и в случая, когато почтената му жена Айше (радиялла¬ху анха) била оклеветена.
Има ли по света подобно великодушие и прекрасен пример?!
Един ден Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) чул от един бедуин, който отслужвал молитвата си зад него, че казва:
„О, Господи! Помилвай само Мухаммед и мен, друг никой!”
След като приключила молитвата, го предупредил с думите:
,,Стесняваш просторното!”
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) не бил обикно¬вен член на обществото, в което живеел. Чрез светлината на вярата и исляма – сред племенна ревност и коравосърдечие – той олицетворявал центъра, който обединява в обятията си с обич, милосърдие и щастие цялото човечество. Успехът, който показал в тази насока, няма равен на себе си в човешката история.
Мухаммед – Безкрайната светлина, е казал: „Мен ме възпита моят Господ, какъв прекрасен възпита¬тел е Той!”
Поради това чрез благодатта на Божието възпитание, на което бил подвластен, Расулюллах (салляллаху алейхи ве сел¬лем) станал най-прекрасният възпитател на цялото човече¬ство. Колко много угнетители и тирани, коргго някога заравяли живи своите дъщери и не смятали своите роби за хора, наме¬рили напътствие под неговия свод на милостта и всички до един станали от избраните хора в света благодарение на висо¬кия си морал и добродетели.


Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) се стремял да помогне на всекиго, без да гледа какъв пост заема, като го вършел по най-добрия начин, така че човек да остане доволен. Случката, която е свързана с това негово качество, е много поучителна:
Веднъж един бедуин дошъл при него и го помолил за по-мощ. След като му дал каквото имал, го попитал: „Това задоволява ли те?” Неблагодарният бедуин отговорил: „Не! Не ми даде щедро!”
Някои от сподвижниците се ядосали и решили да го набият. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) ги предупредил да не го докосват. После заедно с бедуина се отправили към къщата на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Когато му дал нещо от къщата си, попитал:
„Сега доволен ли си?”
Този път бедуинът отговорил със задоволство:
„Да! Нека Аллах те възнагради щедро за това, което напра¬ви за мен и моето семейство!”
След като Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) удов¬летворил този бедуин, с цел да премахне създалата се хладина между него и сахабетата си, казал:
„Първоначално ти омаловажи онова, което ти дадохме, като каза някои неща. Поради това е възможно в сърцата на моите приятели да се е породила ненавист към теб. Затова кажи и пред тях онова, което каза на мен, за да изчезне ненавистта от техните сърца!”
Когато отишли при сподвижниците, бедуинът се обърнал към Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) с думите:
„Нека Аллах да те възнагради щедро за това, което направи за мен и моето семейство!”
Бедуинът си отишъл, а Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал на сподвижниците си:
,,Отношението между мен и този бедуин е като състоя-нието на човек, чиято камила е избягала. За да я хванат, хората тръгват след нея, от което тя се подплашва. После собственикът на камилата казва на хората: “Оставете мен и моята камила! Аз по-добре се държа към нея и по-добре я познавам!”, и сам тръгва към камилата си. Взима от земята, остатъци от фурми, извиква я и тя идва. Слага самара на камилата, качва се отгоре и си отива. Когато този бедуин беше неблагодарен и ако аз ви бях послушал, той, горкият, щеше да отиде в Ада (Джехеннема)!”
Тези изрази са особено важни от гледна точка на свързани¬те с възпитанието на хората послания. Най-напред е необходи¬мо да се вземе предвид психологическото състояние на събе¬седника и да се действа съобразно него, като се откриват пътищата, които водят към неговото сърце. В противен случай освен че няма да се постигне никакъв ефект, ще се удвои и негативизмът у него.
Друга поука, която може да се извлече от тази случка, е:
Тъй като човекът е слабо творение, той лесно може да бъде завладян чрез доброто отношение и уважение. Ако се окаже враг човекът, когото почиташ, отслабваш враждебността му. Ако е умерен, ти става приятел, ако пък е приятел, още повече го спечелваш. Предците ни са изразили тази истина по следния начин:
„Една чаша кафе се помни и след четирийсет години!”