Вежливостта на Пратеника на Аллах
към бедните
За да запълни празнотата в материалното благодеяние на бедните, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) се отна-сял с голямо състрадание към тях. Абдуллах ибн Амр разказ-ва:
„Един ден Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) влезе в месджида. Бедните седяха в единия край. За да спечели сърцата им, седна между тях и каза:
,,Нека се радват бедните мухаджири [преселници]! Те ще влязат в райските градини четирийсет години преди бога-тите. Тъй като бедните нямат богатство и имоти, тяхна¬та сметка ще свърши по-бързо.”
(За подобни предания вж. Тирмизи. Зюхд, 37; Дарими. Рикак, 118)
Поради тревогата и чувството за отговорност, че в Съдния ден ще се дава сметка за земното богатство, Мухаммед (сал-ляллаху алейхи ве селлем) често отправял следната молитва:
,,O, Господи! Отреди ми да живея бедно, отреди ми да умра беден и ме съживи с бедните!”
(Тирмизи. Зюхд, 37; Ибн Мадже. Зюхд, 7)
Въпреки че Дженнетът е гарантиран за пратениците, те също ще бъдат разпитани за земните си блага и за това, дали са предали религията на хората. В шестия айет на сура Ел-Араф се казва:
„Непременно ще разпитаме онези, при които отиде пра-теник, и ще разпитаме изпратените.” (Ел-Араф, 7: 6)
Например Сюлейман (алейхисселям) ще влезе последен сред пророците в Рая поради неговия разпит, който ще продължи дълго, защото му били дадени богатство и власт.
Сред сподвижниците на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) е имало и богати. Но затова, че жертвали своите богатства и имоти по пътя на Аллах, те спечелили благослови¬ята на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем).
Същевременно били известени от Всевишния Аллах със следния айет:
„Аллах изкупи от вярващите душите и имотите им [в замяна на Дженнета]...”
(Ет-Тевбе, 9: 111)
Ебу Бекир (радияллаху анх) бил един от споменатите в айета хора, защото той бил най-близкият приятел на Пейгам-бера (салляллаху алейхи ве селлем), споменат в Корана като единия от двамата. Въпреки че бил един от най-заможните търговци на племето Курейш, водел много обикновен и скро-мен живот. Според думите на дъщеря му Айше (радияллаху анха), когато умрял, не оставил нито дирхеми, нито динари. Наследството му било само една камила и един роб, който изработвал саби. Преди да почине, Ебу Бекир (радияллаху анх) завещал на дъщеря си да предаде този роб на Омер (радияллаху анх). Той използвал своето богатство по най-добрия начин. Предоставил цялото си състояние на Расулюл-лах (салляллаху алейхи ве селлем), изразходил богатството си по пътя на Аллах и предимно в първите години на исляма, когато мюсюлманските роби били подлагани на мъчения, той ги откупвал и освобождавал.
Богатството не му попречило да се въздържа от земните блага, а напротив, бил най-яркият пример за това, как да се живее аскетично при наличие на голямо имущество. Затова Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) благословил иму¬ществото на Ебу Бекир с думите:
,,На всеки, който е направил нещо добро за нас, ние непре-менно сме му се отблагодарили, с изключение на Ебу Бекир. Единствен той е извършил толкова добро в наша полза, че наградата за това ще получи в Съдния ден от Великия Аллах. От богатството на никой друг не съм се възползвал толкова много, колкото от неговото. Ако бих избрал приятел, това непременно би бил Ебу Бекир...”
(Тирмизи. Менакиб, 15)
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Хората са равни като зъбите на гребена. Разликата между тях [хората] е богобоязънта. "
(Муснед-и Шихаб)
Някога сподвижниците били готови да пролеят кръвта един на друг между клещите на племенната ревност, господство и робство, богатство и бедност, разделяйки се на различни слое¬ве. Но след като били удостоени с исляма и с берекета на това пророческо слово, заживели в братство. Затова след завоюва¬нето на Мекка Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) взел решение за втори път да обяви война на римляните. Тогава начело на армията назначил Усаме - сина на Зейд, който бил освободеният му роб. По това време Усаме бил на двайсет години. Поради смъртта на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) походът бил отсрочен. След като Ебу Бекир (радияллаху анх) бил избран за халиф, по негово нареждане армията тръгнала на война. Колко видни сподвижници и видни личности от Курейшите застанали зад този двайсетгодишен младеж! Дори Ебу Бекир (радияллаху анх), въпреки че бил халиф, лично го съпроводил, докато излязат от Медина, и то пеша... Всеки път, когато Усаме искал да слезе от коня си, за да се качи той, Ебу Бекир му казвал:
„О, Усаме! Теб те назначи Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем). Нека малко се напрашат краката ми по пътя на Аллах!”
Както виждаме, между роби, бедни, богати, господари, мла¬ди, стари и т. н., всички, които били възпитани от Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем), не се правела никаква разлика. Всеки можел да заеме висок пост в зависимост от искреността и способността си.
Сувейд – синът на Марур, разказва:
„Видях една дреха на гърба на Ебу Зерр. И неговият роб беше облякъл такава дреха. Попитах коя е причината за това, а той ми отговори със следния хадис от Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем):
„Робите са ваши братя, които Аллах е дал във ваша услуга. Който има брат под свое подчинение, нека го храни с това, с което се храни и той самият, и да го облича с това, с което сам се облича. Не ги задължавайте с неща, за които нямат сили. Ако ги задължавате, помагайте им!”
Веднъж Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) си спом¬нил за един чернокож роб и попитал:
Какво прави (еди-кой си човек), не се вижда?
Отговорили:
„Той умря, о, Пратенико на Аллах!”
След това ги упрекнал:
„Защо не ми казахте?”
Сподвижницте осведомили Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) за положението на този роб и за случилото се с него, но не отдали значение на случая, тъй като го смятали за нещо нормално.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Покажете ми неговия гроб!”
Отишъл до гроба му и отслужил молитва.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) изпитвал ог-ромно удоволствие да освобождава роби и да ги издига до необходимото човешко равнище. Най-яркият пример за това е отношението му към Зейд бин Харисе. Расулюллах (саллялла¬ху алейхи ве селлем) освободил Зейд, който бил подарък от съпругата му (нашата духовна майка) – Хатидже (радияллаху анха), и му оставил свободата да избере или него, или баща си. Зейд предпочел Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), въпреки че той не бил заможен и в период, когато бил подла¬ган на подигравки и страдания от страна на Курейшите. Впос¬ледствие този сподвижник заел висок пост сред останалите заради постъпката си. Расулюллах (салляллаху алейхи ве сел¬лем) го назначил за пълководец на ислямската армия в битката при Муте срещу византийците. В тази битка Зейд (радияллаху анх) се сражавал с голяма самоотверженост, като накрая заги¬нал, достойно падайки шехид. Така станал блестящ пример за идните поколения. Накратко, неговият живот бил подобен на живота на пророка Юсуф (алейхисселям), който с благодатта на исляма се изкачил от робството до управлението.
Господарят ни Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) не позволявал робите да страдат. Той казвал:
„Който се отнася лошо с роба си, не ще влезе в Дженне-та.”
,,Доброто отношение към роба носи благодат, а лошото – гибел.”
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) до такава степен бил милостив към робите, че не позволявал дори да бъдат назовававани с думите роб или робиня, а съветвал и заповяд¬вал да се обръщат към тях с думите синко или дъще в съответс¬твие с ислямския морал.
Той ходел при робите, слугите и бедните – разговарял с тях, отзовавал се на поканите им, посещавал бедните и присъствал на погребенията им.
Ебу Давуд предава следния хадис на Пейгамбера (саллялла¬ху алейхи ве селлем), определяйки го като последен от всички негови слова:
„Отслужвайте правилно молитвата и се бойте от Аллах за робите, които се намират под владението на вашите десници!”
(Ебу Давуд. Едеб, 124)
Всички сподвижници се стремели изцяло да подражават на нрава на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), който им служел като прекрасен образец. Колко хубаво се откроява стремежът на Омер (радияллаху анх) да му подражава чрез своята щедрост и преданост!
Еслем (радияллаху анх) разказва:
„Един ден бях отишъл заедно с Омер бин Хаттаб на пазара. Млада жена го настигна и му каза:
- О, водачо на вярващите! Почина съпругът ми. Остави малки деца. Кълна се в Аллах, че нищо не могат да работят. Не са в състояние да се грижат за себе си. Нито имат жито, нито дойни животни. Боя се, че немотията ще ги погуби като хиена. Аз съм дъщерята на Хуффаф бин Ейма ел-Гъфари. Баща ми е участвал в мирното споразумение в Худейбийе...
След като изслушал думите й, Омер (радияллаху анх) казал:
- Каква чест!
После отишъл при животните, които били предназначени за зекят. Натоварил два големи чувала храна върху една здрава камила, намираща се наблизо. Между чувалите сложил други неща за ядене, както и дрехи, и подал юздата на камилата на жената с думите:
- Води камилата! Преди да се свършат тези неща, Аллах може би ще разтвори за вас някоя добра врата.
Някакъв човек, който бил до него, казал:
- О, водачо на вярващите! Много даде на тази жена! Омер (радияллаху анх) отговорил:
- Нейният баща е участвал заедно с Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) в споразумението в Худейбийе. Кълна се във Великия Аллах, че аз видях брата и бащата на тази жена, които дълго време бяха обсадили една крепост и накрая я превзеха. После и ние получихме дял от плячката, която ни се полагаше.”
Следващата случка също изразява душевността на Омер (радияллаху анх).
Един от сподвижниците – Еслем, разказва:
„Една нощ, когато се разхождахме с Омер (радияллаху анх) на една от могилите Ваким, в една къща видяхме жена, а около нея децата, които плачеха. На огнището имаше тенджера, пълна с вода. Водачът на вярвящите попита защо плачат децата. Тя отговори:
- От глад!
След като разбра, че в тенджерата вместо чорба се варят камъни и че тази жена с това залъгва децата си, докато заспят, очите на Омер (радияллаху анх) се напълниха със сълзи. Той веднага отиде в хамбарите, където се съхранява зекятът, взе един чувал брашно и други хранителни продукти. Поисках аз да взема чувала, но Омер (радияллаху анх) каза:
- О, Еслем! Аз ще го взема! Защото на Съдния ден от мен ще се търси сметка за тези деца!
След като отидохме в къщата на жената, той се зае с приготвянето на храната. Едновременно разбъркваше тенджерата и поддържаше огъня. Виждах как димът полазва и излиза от брадата му. След като сготви храната, започна да храни децата и чак след това седна срещу тях. Беше внушителен като лъв. В този момент не посмях да кажа нищо. Така водачът на вярващите седя, докато децата не започнаха да играят и да се смеят. После се изправи и каза:
- О, Еслем! Знаеш ли защо седях пред тях и чаках? Когато ги видях, те плачеха. Съвестта не ми позволи да си тръгна, преди да видя усмивките им. Когато започнаха да се смеят, душата ми се успокои...!”
Трябва да се знае, че признателните, скромните и щедрите богаташи са равни по достойнство и пред божественото задоволство с бедните, които проявяват търпение. Както щедростта и милостта предпазват хората от земните нещастия и им осигуряват отвъдното (ахиретското) щастие, така проявяващите търпение срещу несгодите ги очакват изненади.
Следното предание на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) прекрасно описва признателността и търпението, които трябва да прилагаме в различните етапи от живота си, за да достигнат сърцата ни до съвършенство:
„Възхитен съм от делата на вярващия!... И това е харак-терно единствено за него. Когато бъде дарен с благо, той е благодарен, и това е добро за него, а когато го сполети нещастие, проявява търпение, и това е добро за него.”
(Муслим. Зюхд, 64)
„Веднъж, когато Пейгамберът (салляллаху алейхи ве сел-лем) бил в Медина, при него дошло едно бедно племе. Били с боси крака и премалели от глад и горещина. Когато Расулюл-лах (салляллаху алейхи ве селлем) ги видял, се трогнал, даже и цветът на лицето му се променил. После накарал Билял (радияллаху анх) да призове за молитва (езан) и събрал сподвижниците. Всички помогнали щедро на тези бедняци.”
(Муслим)
В икономическата структура на обществото е необходимо да има и бедни, и средно богати, и богаташи. И в знаменията (айетите) на Аллах, и в преданията на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) или пък в живота на Пратениците, които са пътеводителите, е посочено как тези групи да живеят съобразно ислямските норми. Фукара-и сабирин (търпеливите бедни) и егния-и шакирин (признателните богати) са две групи, които често са възхвалявани.
Целта е благата на Аллах да се изразходват по пътя на Аллах, а когато сме лишени, да проявяваме търпение. Абдур-рахман бин Авф, Ебу Бекир и други като тях били от признателните богати, а Ебу Зерр ел-Гъфари, Ебу Дерда и подобни на тях – от търпеливите бедни. Начинът на живот и на едните, и на другите, бил почти еднакъв. Материалното за тях било „Владението на Аллах”.
Ето защо ислямът не презира бедността и богатството по правия път. Напротив, ако и двете групи са признателни, Аллах ги известява с Дженнета (Рая).
Великият Аллах дарява хората с блага и им помага посредством молитвите на слабите (пренебрегнатите) и почитта Му към тях. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) е казал:
„Аллах помага на тази общност заради молбите на слабите [към Аллах], молитвите и искреността им.”
(Несаи. Джихад, 43)
Основавайки се на тази истина, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) започвал битките с молитвите на бедните мюсюлмани и затова очаквал победа. Когато видял жалкото състояние на Асхаб-и Суффа (група от най-бедните сподвиж-ници), казал:
„... Ако знаехте за благата при Аллах, които са подготвени за вас, щяхте да искате да изпитвате по-голяма нужда [да бъдете бедни]!...”
(Тирмизи. Зюхд, 39)
Така той възхвалявал положението на бедните и им отдавал необходимото значение.
Предвид тогавашното икономическо положение на мюсюлманите и за да подчертае цената на търпението и упованието в Аллах при бедност, казал:
„Човек няма право на повече [достатъчно му е] от един дом, в който да се подслони, хляб, който да яде, дреха, с която да покрива срамните части, и вода, която да пие.”
(Тирмизи. Зюхд, 30; Ахмед б. Ханбел. т. 1, с. 62)
Казал също така:
„Първите, които ще пият от реката Кевсер, ще бъдат бедните преселници от Мекка.”
(Тирмизи. Къямет, 15)
И още:
„Аллах обича своите бедни, но достойни раби [бедни, които се въздържат да просят].”
В друго предание казал:
„Сред вас има такива хора с разрошени глави, окъсани дрехи [с небрежен външен вид], но които, ако разтворят ръце към Аллах и се закълнат, Аллах не връща клетвите им и не ги поставя в положение, в което да не ги приеме [това са духовно извисените хора. Ако силно пожелаят нещо да се осъществи, искайки го от Аллах с молба и надежда и се закълнат пред хората, Аллах не ще ги пренебрегне!]. Единият от тях е Бера ибн Малик.”
(Тирмизи. Менакиб, 54)
Братът на Енес ибн Малик — Бера (радияллаху анх), нито имал какво да яде, нито къде да спи. Препитавал се с толкова, колкото да не умре. За такива хора, които проявяват търпение към бедността и се уповават на Аллах, когато дадат някаква клетва, Всевишният Аллах е известил чрез езика на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем), че не ще отхвърли клетвата им. Например в една от битките по времето на Омер (радияллаху анх), тъй като мюсюлманите били изключително малко на брой и в много тежко положение, по настояване на командира и въз основа на гореспоманатото предание Бера (радияллаху анх) се заклел с думите:
„Кълна се в Аллах, че утре ще спечелим победа, и се кълна, че аз ще загина (шехид)!...”
И наистина на следващия ден мюсюлманите победили, а Бера (радияллаху анх) паднал шехид по пътя на Аллах. По този начин се осъществило още едно чудо на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).
Животът на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) е изпълнен с чудеса, поуки, праведност, преданост, честност, състрадание, милост и нежност. Той съветвал съпругата си Айше (радияллаху анха):
„– О, Айше! Обичай бедните! Сближавай се с тях, за да се сближи и Аллах с теб в Съдния ден.
– О, Айше! Никога не връщай нуждаещия се от своята врата, без да му дадеш нещо. Пази себе си от мъчението на Огъня [Джехеннем] дори и с половин фурма!”
(Тирмизи. Зюхд, 37)
Ислямът е развиваща се система. Той не отхвърля нищо предишно, което е положително, дори напротив усъвършенства доброто, а отрицателното – поправя. Със своите установени принципи ислямът не смята за нередно да се запази съществуващото положително. Затова предпочита да поправи една система, която се нуждае от поправка, вместо изцяло да я премахне.
Затова само увереният в себе си и в каузата си може да приложи принципите си в хода на времето, без да пристъпи към ненадейни промени, които биха разтърсили обществения ред. Той не оказва насилие върху масите за усвояване на новото, с което премахва евентуалните реакции. Типичен пример за такова схващане е промяната в робската система. Ислямът оставил единствено името роб от тази система, която била потисническа, като й придал нова форма, която ще спомогне самата тя да изчезне с времето. Твърдението, че тази религия приема робството само затова, че запазила тази система временно и единствено като име, не е нищо друго освен невежество и злонамереност. Защото новите ислямски правила за робите им предоставили щастие и свобода, така че те станали по-свободни от „работниците на модерната индустрия”. Ислямското правило изисквало роб да се освобождава като откуп за извършени грехове. Премахната била идеята, че робът е средство, от което да се възползва неговият господар. Така той вече не се различавал по нищо от свободния човек. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) най-съвършено прилагал тази религия и бил първият, който се заел да облича робите с това, което той облича, и да ги храни, с това с което той се храни. Потисническата система робовладелство загубила своята същност под заплахата на ислямската благодат, наречена хакку'л-ибад (човешкото право), състоящо се от милост и състрадание.
Наистина Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) искал от сподвижниците си да образоват военнопленниците, после да ги освобождават и след това да ги оженват. Също така известявал онези, които се отнасят грубо и нечовешки с робите си, че не ще влязат в Рая.
В исляма се търси най-напред източникът на престъплението и се взимат мерки за поправянето на виновника. Наказанието в ислямското право е като наказание от родителите. То не цели изолирането на провинилия се от обществения живот, а отново да го приспособи към него.
Един бедняк на име Аббад ибн Шурахбил, който бил гладен, влязъл в една фурмова градина, изял няколко фурми и пъхнал няколко в джоба си. В същия момент собственикът на градината го хванал и го набил. Аббад, който изпатил, отишъл при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) и се оплакал от собственика на градината. Тогава Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) наредил да го извикат и му казал:
„Не знаеш ли, че този човек е невеж? Той не знае какво върши. (Ти посъветва ли го?) Освен това той е гладен, а ти трябваше да го нахраниш!”
(Несаи. Адабу'л-Каза, 21; Ебу Давуд. Джихад, 85)
Собственикът на градината съжалил за постъпката си и дал на Аббад фурми и цял чувал брашно. Думите на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) не означават, че крадецът трябва да се защитава, а напротив, с тях той премахва един обществен недостатък, който е причина за извършване на престъпление. От друга страна, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) казал, че ще отреже ръката дори на собствената си дъщеря, ако си позволи да открадне.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) бил изключително състрадателен, особено към робите (военнопленниците). Затова казвал на сподвижниците си:
„Те са ваши братя! Давайте им да ядат от онова, от което ядете вие, и да пият от онова, от което пиете вие!”
(Муслим. Ейман, 36-38)
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) насърчавал освобождаването на роби и казвал, че това е голям ибадет (служене). Веднъж видял, че Ебу Зерр (радияллаху анх) по невнимание се отнася грубо към своя роб. Много се натъжил и казал:
,, О, Ебу Зерр! Нима в теб все още има остатък от неве-жеството?” И продължил:
„Недей да вредиш на творението на Аллах! Ако то не подхожда на твоя характер, освободи го. Не го натоварвай непоносимо, а ако го натовариш, помогни му!”
(Муслим. Ейман, 38)
Един човек оженил своя роб за робинята си. След известно време поискал да ги раздели. Робът известил Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) за това. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) казал на господаря му:
„Правото на брак и развод не принадлежи на теб, затова ти не се намесвай!”
Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) винаги съветвал сподвижниците си да прощават грешките на своите роби.
Веднъж една робиня била загубила парите, които й дали, за да купи брашно. От страх, че ще я бият, не можела да се върне вкъщи и плачела на улицата. Като видял това, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) й дал толкова пари, колкото била загубила. Но тъй като не бил сигурен в реакцията на господарите й, я завел у тях. Посъветвал ги да проявят милост. Така те я извинили.
Тук трябва да се отбележи следното: Една от мъдростите за наличието в исляма на постановления, касаещи робите, са войните, които не могат да се избегнат и чийто естествен резултат е да има военнопленници. Едно от разграничаващите качества на ислямската система е милостта и състраданието, с което цели да издигне военнопленниците до нивото на свободните хора. Затова, когато Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) освободил своя роб Зейд, той не се върнал в родината си въпреки настояването на баща си, а предпочел завинаги да остане при Гордостта на Вселената – Мухаммед (салляллаху алейхи в е селлем).
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Дай дела на онзи, който се намира под твое подчинение, и ти приготвя храната! Карай го да сяда до теб! Яж заедно с него! Ако не правиш това, вземи един залък [хляб], потопи го в храната и го сложи в устата му. Почета го!"
„Аллах Теаля ги е предоставил да бъдат ваши слуги и роби. Ако беше пожелал, щеше да стори вие да сте техни роби!” (Газали. Кимйа-и Саадет)
Поради това много от сахабетата, страхувайки се да не нарушат човешките права (кул хаккъ), за кратко време освободили своите роби.
По този начин ислямът предоставил на човешката история едно благо, което няма равно на себе си.
Отношението на Пратеника на милостта
към жените
В периода на невежеството достойнството на жената било накърнено. Страхувайки се дъщерите им да не станат проститутки, арабите безмилостно ги заравяли живи в земята. За да се предпазят от едно нещастие, те безсъвестно извършвали по-голямо престъпление, резултат от невежеството им. Аллах Теаля в Корана повелява:
„И Негово е всичко на небесата и на земята, и неизменно за Него е служенето. И нима се боите от друг освен от Аллах?”
(Ен-Нахл, 16: 52)
Робините били унижавани по най-недостойния начин, като ги използвали за забавление.
По времето на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) се поставят основите на правата на жените. Жената в обществото станала пример за достойнство и чест. Майчинството завоювало уважение.
Жената достигнала степента, която заслужава в обществото, с благоволението на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), който казал:
„Раят е под краката на майките!”
(Ахмед б. Ханбел. т. 3, 429)
Следният пример за вежливостта на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) към жените е много поучителен:
По време на едно пътешествие, един роб на име Енджеше пеел песен, за да накара камилите да се движат по-бързо. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем), страхувайки се да не бъдат причинени болки на нежните тела на жените върху камилите, казал следното:
„О, Енджеше! Бъди внимателен да не се счупят стомните!”
(Бухари. Едеб, 95)
В хадис на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се казва:
,,От земния живот ми бе дадено да обичам жената и приятния миск [мирис]. А намазът [молитвата] е сторен да бъде светлина за очите ми.” (Несаи. Ишрету'н-Ниса, 10; Ахмед б. Ханбел. т. 3, 128, 199)
Жената и приятната миризма са от важните блага на земния живот.
За да премине животът на земята в щастие и благополучие, необходимостта от добра съпруга е явна. Онази съпруга, която пази богатството на съпруга си, грижи се за домашния уют и пази поколението и честта си, изпълва семейството с духовна радост. Щастливата домашна атмосфера започва с майчината усмивка. Всички несгоди на децата свършват с нейния състрадателен поглед. Нима има друго по-силно и чувствително място от майчиното сърце, което да предаде на децата ритмите на живота и щастието?
Майката е получила най-голям дял от Божията милост (рахмет) на Създателя. Великолепното щастие на жената започва, когато стане благодетелна майка. Хадисът (преданието) на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем): „Дженнетът е под краката на майките!...”, изразява най-великата благосклонност към нея.
А приятната миризма дава простор на душите. Тя е прекрасна наслада, която желаят и харесват нежните създания на Аллах – меляикетата (ангелите). Намазът (молитвата) е връзката на раба с неговия Господар, мирадж (възнесение) на душата.
В хадис се казва:
,,Най-добрият от вас е онзи, който най-добре се отнася към семейството си!...” (Ибн Мадже. Никях, 50; Дарими. Никях, 55)
В друго предание е казано:
„Грижата за себе си, семейството и децата е садака [подаяние]...”
Тези хадиси показват, че здравото семейство може да се гради единствено върху основите на обичта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар